жув съм…

и толкоз…

1. „vivere“

има един френски ренесансов гений Шарл Бовел; 1509 издава една книга “Мъдрецът” където определя 4 стадии на Битието: esse-vivere-sentire-intelligere /демек съществуваш-живееш-чувсваш-мислиш/; камъкът само съществува, от растението нагоре живее, животното чувства и т.н. за по-нагоре нямам представа…

преди седмица ме Заболя зъб както не помня друг път да ме е болял; от 7-8 години си бях спестил зъболекаря, жена ми все ще сменя старата, щото вече е стара и рядко има свободни часове, и тъй не я смени и ходеше при други; старата, с която бях свикнал, щото ходих рядко, ми беше казала преди време, че съм “проклятие за зъболекарите”, щото съм имал здрави зъби и обсъждаше със сестрата “гена ми”; доверих й се и след 7-8 години вдигнах нивото на Битието от “живеене” в “чувстване” – беше силно Чувсто…

та тръгнах на зъболекар,  едно младо дете /дъщеря ми ме записа/ се учи много мило върху мен…

стига ми само да живея, да чувствам не ми е на оферта…

главата отдавна ме е предала, не ме слуша, но аз не й преча да блуждай, все има какво да кажа, но след малко забравям какво беше, НО ако те боли зъб, чувството е много ясно и определено и не можеш да забравиш “мисълта” за болката… /

та…

имам проблем вече с казването, споделянето и прочие на хаоса у тикавата върху туй бялото на екрана…

дето на времето бай тошо казваше: “сега всеки ден, всеки час, навсякъде има матриал” – демек все нещо бръмчи в главата ми като барабана на стара пералня; “КАКВО” винаги е имало, “КАК” никога не ми е пукало, като илитерат, даже не го забелязвам, “ЗАЩО” е твърде сложно /то е въпрос от сферата над “чувстването” и ми е непознато/ за да ме спре; НО някак вдянах, по-скоро интуитивно, отколкото от опит /тук е сложно, идиотите нямат опит, т.е. те имат, но не го забелязват; и отвън изглежда че отказват да учат, а те всъщност, не правят избор да откажат, просто не го отчитат и си перат през полето на тъпотата си/; та забелязах / не в очите на другите/, или по-скоро усетих /то си е чувство, вътре, не може да си види, но е като зъб, усеща се някак/, че туй което плещя и за мен не е маловажно, за другите е “баси простотията”;  и значи по-добре да си спестяваме споделяне на чувства и открития, за да не си създаваме други чувства и открития от които не се нуждаем и можем просто да си ги спестим като не ги индуцираме; и някак разбрах, че НЯМА на КОГО; това разбира се е инфантилна пуберететска драма, и всеки я е изживявал навремето си, но е забележително как когато се връщаме по колелото на живота там откъдето сме дошли минаваме през същото място навръщане; това не може да бъде обяснено на “човек на пика на силата си”/ щото той екстрапулира временото си като вечно, и никой не може да го лиши от тази илюзия/,но може да бъде наблюдавано у запътилите се “към началото” склеротици; в началото по-бойките и тъпите от тях даже протестират, и намират липсата на идиоти, които да ги слушат за несправедливост… а това трябва се приема спокойно, как да се изразя по- изискано: “радвай се на “живей”, зарзават спаружен, и стига си се занимавал с “чувствата си”, ти мисли нямаш!”

та

тази липса НА КОГО, ви спестява излияния, които само биха ви убедили, че е по-добро, че ви се спестява; тук има дребен парадокс, ако си стигнал до тук, а ти си стигнал до тук, щото още го четеш туй, означава, че има някой достатъчно тъп да настоява, НО просто не мога да си представя ЩО за идиот ще чете това, от какъв зор, какво търси, какво му е интересно, каква липса на зъбобол го мъчи, и единственото което ми идва на акъла, е че това може да прави само психиатър без практика, който търси материал за “изследването си”, която поради некъдърност и нефелен материал никога няма да напише…

та…

как се пише на психиатър…

заеби…

туй лято на два пъти ме напъпи да споделя, и двата пъти обрастна стана ГОЛЯМО и се спихна в нищо… но поводите си останаха…

кака Кинка си отиде…

и това и единствено което СТАНА това лято, другото са глупостите и трагедиите по телевизиита…

2. „какво“

искам да бъда кратък, щот ако се разхвърлям, пак няма нищо да излезе

има едно нещо което е хубаво да видите, хубаво е да видите цялото, сигурно е, че сте гледали много по-големи час-и-половинови глупости в живота си, но  изгледайте поне 18-27 минута

щото всичко чезне, и туй след време няма да го има, въпроса е дали този сайт или този линк първи ще даде фира, за туй е хубаво да го разкажа, но тогава “ефекта”, а и контекст и чувство се губи, затуй само същината:

“изведнъж усетих съдбата на емигранта; няма пред кого да се похвалиш”

това е абсолютна “диагноза” на съвременния социален атом, освободен от горе-долу, дясно-ляво, добро-зло, сакрално-профанно блуждаещ като “вечен емигрант” в едно “вечно Никъде”; преди, когато е имало Граница, “тук“ и ”отатък”, “туй” и “после” е имало нужда от Въображение да си представиш, и Надежда че има къде да отидеш, да Искаш, а когато си вече “там” да си мислиш какво е другите да те Видят вече “Тук”, това което придава илюзията за “Битие” и неговата “значимост” е да се “покажеш-похвалиш” – “къде си”, “как си” … върху това “положение” на “емигрант” паразитират всички социални медии днес… всички тези снимки с незапочнати трапези, с екзотични изгледи и тъпо изплезени идиоти на преден план, с недочетени разтворени книги на маса, е просто вик, или скимтене, на емигрант “ех, да можеше да ме види…”, преди пак да се върнеш в атомизираната си самота…

цялото това пришиване, преливане, хлуйване към виртуалното е резултат от оная празнота, скъсаност, ущърбност на онова, което преди да бъде забравено с гледане в екрана или телефона сме възприемали за Реалност…

удоволетворението от Виртуалното е като от чикия… терапевтично Нищо

та какво да ви разказвам…

3. „как“

това лято отидох рано на село с “големи очаквания”…

имам нов голям киндъл /който е леново/ пълен с книги, донесох си и други, щото в началото на Лятото /началото на лятото е младостта изживявана всяка година/ очите и плановете винаги са Големи…

инак боба не стана, доматите и  те /късно ги засяхме, но и тези дето рано ги засяха и на тях не им стана, годината бе куца/, но аз поливах, наместо фитнес; работата на село дебнеше отвсякъде, но аз се правих на кьорав, и уж се грижих за душата, като четях глупости…

мама повечето време беше  в софия, но все повтаряше по телефона как като дойде  трябва да отидем при кака Кинка да я видим, щото “не може така”

кака Кинка, която не можах да разбера дали е на 93 или 95 /тече спор/ ми е хем чужда, щото е първа братовчедка на мама, от съседен град, и съм я виждал няма десет пъти в живота, като е идвала на село през летата при баба и мама /тогава трите сестри на кака Кинка идваха на гости, аз стоях горе в стаята си, и чувах през дъските на пода, как долу в кухнята се смеят и приказват безспир глупости, чуруликат като лястовици на жица/; хем ми е стана близка, щото някак ми стана чувство да я мисля, като пример за Съдба, живот и прочие неща, които почваш да мислиш след 50-55, когато едни хормони се спихнат, а едни интуиции почнат да се прескачат между ушите…

та аз мисля, че трябва мама като дойде да се ходи до един град да видим кака Кинка, като както мисля, разбира се, нищо не правя, само планове, а времето минава…

… а слънцето пече ли пече…

наистина по едно време беше невероятно горещо…

и насред туй звънна телефона /стационар/ и…

глас / веднага познах леля Д., сестра на кака Кинка; кака Кинка е по-голяма но се води “кака”, а леля Д. най-малка, но заради братовчедите се води “леля”/

– К., майка ти у вас ли е?

викам – в софия е

Аааа – и започна нещо което може да се сравни с картеч насред мирна демострация за свобода, равенство и справедливост, някакъв вербален орешник, прелетял неизвестно откъде, изпепеляващ и поразяващ всичко което се окопало дълбоко в мен… – виж сега ние с А., дойде от В., ходихме до П. да  видим кака, отвън даже си помислих че я виждам, бяха изкарали хорицата на  слънчице, но я нямаше, припознах се. Майката ти да не ходи, няма никакъв смисъл. те я държат в една стая, сама, щото мирише, но превръзките й са чисти, сменят ги, имаше бутилка върху шкафчето , но нямаше водичка. Тя отначало не ме позна, ама аз й говорих; Майка ти няма смисъл да ходи. Окото й е  черно, нали знаеш – тъкмо да кажа че не знам – започна с невероятни подробности, имала рак на кожата, като френски натуралист или немски експресионист, завършен вербален терорист, да описва неща, които и да гледаш, не можеш да видиш по-добре, отколкото когато леля Д. ти ги разказва; на всеки три изречения следваше рефрена ний с А. бяхме, майка ти по-добре да не ходи; и всичко това с интензивност и експресивност, която не могат да постигнат и онези с подкастите които за ефект махат паузите между изреченията /мислите си/ и ги лепят тъй, че преди да осмислиш едното, което си чул, вече те е ударило третото… некакъв шок, некакъв ужас, некакъв ад… и след 5 минути канонада леля Д. отнякъде каза “Да поздравиш майка си” и затвори

и аз бях …

довършен… нямаше нужда и от контролен изстрел

значи туй е все едно главата ми да е някакъв вир, голям гьол, да плуват вътре некакви кротушки, заблуден сом и други неидентифицирани с хриле, раци да се шматкат по плиткото, да дойде някое диване, да вземе една шашка, да я палне и да хвърли у вира … да стане едно БАМ… и да си тръгне, все едно Нищо… всичките ми “мисли” след малко плуваха в гьола на съзнанието ми избелили коремчета нагоре… няма никой

кака Кинка заседна в съзнанието ми окончателно…

ни напред – ни назад

чувството стои – мисъл по идея не мога да родя – нещо трябва да се направи – но какво – не знам

туй за което го разказвам  туй – е за КАК

КАК леля Д. разказва; ако можеш така да разказваш, дори Ужас, си заслужава да разказваш; щото го умееш; след твой разказ оставаш в стаята само разхвърляни, висящи, разкъсани ментални трупове…

леля Д. е много самотна, и много дребна, слаба женица, тя си живее сама /децата са другаде, на майна си/,  ходи за едно нещо от единия магазин, връща се, а за друго от другия, не заради промоциите, а за да среща повече хора; щото иначе с едно излизане, стои повече сама в къщи; където сигурно си мисли какво да разкаже ако срещне някой… и като го хване, ако онзи е загубил инстинкт за оцеляване, 5 минути вербален орешник, и завалията вече не е същия…

дали искам да и имам нейното “КАК!”, о, и още как, но затова трябва много самота /за сила на експресията/, но и много око да Види /за подробностите които разкъсват/, но с туй се раждаш, не може само с култивиране… при мен е умножение по нула

като го нямаш КАК, трябва да го приемеш, и да си въртиш глупостите глупаво в глупавата глава сам…

добрите разказвачи са като добри убийци, такива се раждат

4. „защо“

защо? е най-безсмисленият основен въпрос

отговорът на защо, е винаги някоя костенурка…

/щото не знам, кой чете, трябва да обяснявам, ако знае, се сеща, и ще му е досадно, че обяснявам ясни неща, ако не, а това е повече от нормално, щото никой не е длъжен, да знае какво може да си мисли друг, хеля пък откачалник, откачалникът трябва да се илюстрира, а така текста набъбва, и експресията се изпарява, и остава една проста подробна манифестация на липса на КАК /би трябвало просто, ясно и естествено да се подреждат мисли, чувства и прочие напъпили неща…/

та древните индийци си представяли света стоящ на гърбовете на три слона, един досадник, рекъл да блесне с ум и задал големия въпрос “а на какво стъпват слоновете”, отговорили му “на костенурка”, туй се ядва, но досадата винаги градира, и след като един попитал, друг рекъл по аналогия да попита /хитроумно му изглеждало/ – “а върху какво стои костенурката?” – на което получил достойния отговор по аналогия – “от там надолу са само костенурки!”

та на Защо? получаваш винаги някаква “костенурка”

тъй като Светът е пълен с бездарни Оригиналници, които си мислят че всичко започва с тях, и светът трябва да бъде преразказан от тях – започват с умния въпрос “а върху какво стои костенурката?” и или ги пращат у лево с отговора “друга костенурка”, или откачалникът успява и ти продава някаква своя “костенурка” за нещо Ново и нечувано…

Преди време в тубата гледах един хабадник заради някакъв екстремум от наглост, защото нещата се познават единствено в сравнение, евреите с наглост не могат да изненадат, фоновото ниво, очакванията и търпимостта към тяхната наглост по принцип е висока у публиката, но има наистина забележителни, откровени екземпляри, които чупят наглометъра и се открояват и стават забележими и изпъкващи /върхове сред високи планини/; та гледах някакъв хабадник, и между другото ме умери, щото точно тематизираше въпросите КАКВО-КАК-ЗАЩО

та за него Какво? трябва да се прави – е в тората, там са 613 заповеди

Как? да се изпълняват законите – е в талмуда

а Защо? са се обяснява в кабалата…

туй ми направи впечатление, щото е забележително, как най-напред има едно КАКВО?, което каквото и да е, е просто и ясно, дори някое да изглежда при мислене измислено, нелепо, ненужно; туй го търсим в нещо старо и скрупольозно го изнамираме и прошнуроваме / 365 забранителни и 248 задължителни заповеди/

после започва едно обяснение на Как?, което обраства с мнения, школи и подробности до туй което се получило като талмуд, за което Как да му мислят евреите

и накрая дошли хабадниците, които почнали да претендират че знаят Защо?, било всичкото туй “какво” и “как”,  демек сложили последната “костенурка”

/смешно е, но кабалата си е поеврейчен елинистичен гностицизъм, който евреите, като добри преразказвачи и търговци, като го преопаковали го  продават на заблудените балъци като тяхно си еврейско, нещо което те правят от както са се обявили за “светоч человечества” с много други неща…

но същина е, че това е “костенурка”, за тези които търсят нещо под “слоновете”

само като допълнение – И Цзин е същата работа с четирите слоя; едно допълнително разясняване, нещо което в началото е било ясно с една дума, с времето все повече е било обяснявано и разширявано, обрасвало, за да могат повече идиоти да го разберат, за да стане дебела книга с подробности и тънкости…/

всичко туй разбира се са само предпоследни глупости, последните глупости винаги предстоят, последното “Защо?” винаги предстои…/

та

беше неделя сутрин, 10 и нещо, и телефона звъни, мама беше на село, вдига и каза “кака Кинка е починала, погребението е в 2 часа”; почнаха планове, но неделята рейсовете между градовете са редки, и настанаха планове и накрая … нищо

после мама се сети че заради  племенника не може да ходи на гробища /некакъв “закон” или суеверие, но нещо което работи в човешките глави, и обяснява какво-как-защо/

и тъй…

мама заключи: “Животът е Несправедлив!”

как може такъв човек да си отиде по такъв начин…

имаше изобилие от ЗАЩО?

но костенурки нЕма, дефицит…

изобщо забелязвам, че евреи и мюсюлмани, китайци и индийци някак добре се справят с костенурките-подложки, но белият човек, европеец, я кара смело някак насред едно голЕмо Нищо, и когато го удари по чутурата нЕкое неприбрано от улицата Защо? се омотава в едно:  ама Как може?! де е Държавата? тук е Европа! все едно държава и европа могат да са отговори и решения на нещо Важно!   

костенурката на Европа е думата “Прогрес”

а европейският  “Прогрес” е онова непрекъснато очакване на следващото Ново, което да те отплесне от това да Видиш, че си сред едно голямо НИЩО; или казано по-кратко –да замениш Нищото с Промяна за да не го забелязваш… /тук е дълго, за друг път ако дойде …/

XVI в. средната продължителност на живота била 20-25 години; ако епидемиите се забавят, ще дойдат войни, за да се върне продължителността към“средната”; в началото на XX в. поради липса на големи епидемии и войни  в европа, и най-вече благодарение на откриването на … хигиената, средната продължителност се вдига до 40 години; идиоти мислителите се изнервят, а дейните нерваци почват да плещят за “място под слънцето”и с войни, отново регулират прирастта; след 45-а няма войни, няма епидемии, и вече среданата продължителност на живота е над 75-80 години; но … някак липсва ищах за Живот, толкова е хубаво, че чак няма нужда от това да се размножаваме,  та почваме да си вкарваме “живот” отвън… / туй не е ново, очевидно е цикличен “закон”, разказан още от Полибий за Ахея, после наблюдаван и в Рим/ да има кой да сменя пампарсите, и да изкарма пенсиите; и изведнъж основна причина за финал на Хубавото стават не куршум или вирус, а дегенеративните заболявания; “Прогресът” обещава да го реши, и всички очакват поредното решение на “последната” пречка; паралиите се замразяват в креонни камери да дочакат … вечното “Бъдеше”

Цин-ши-хуан-ди в края на III в.пр.Хр. като завладял Поднебесната, създал Империята, изкоренил конфуцианството /така му се сторило/, пратил народа да строи Стената, щото сибир бил далеч, а на народа трябва да се намери работа за да не прави глупости, му се дощяло … най-естествено … Безсмъртие, и  се заобиколил с даоски алхимици, те му го обещали, и като го взели за бяло зайче, го уморили без време с експерименти за безсмъртие…

серсеми… /не даоските алхимици, туй е занаят, а тези които ги търсят и си поръчват безкрайност/

татко като видя свако как строи къща със стръмни стапала за спални на втория етаж му каза: “абе В., ти няма ли да остаряваш…”, но свако беше млад,  и екстрапулираше туй и сега като вечно и завинаги…

уви, туй е необясняемо/ съответно неразбираемо;  хормоните не вярват на доводи…  аргументите са безсилни пред илюзиите, само болката лекува

та човек ако живее дълго и се задържи повечко, надживее децата и се обърква веригата и идва … ЗАЩО? И КАК така?

дядо викаше “синът ми в земята лежи аз ще живея, ба…”

когато чуя за безсмъртие се сещам за зъбобол; има идиоти /социопати и психопати/ които прекарват целия си живот в болната си психарска културна анестезия, мечтаят за  безсмъртие, и лекуват липсата на Смисъл с мечтата за “Вечност”

5. др. Пешева

туй за кака Кинка не може да се говори с млади, то с никой не може да се говори, щото е … такова; като съм на село, като отида в града вече няма при кого да отида; / туй е щото съм темерут, и не мога да поддържам контакти, т.е. празно поддъдржане на разговор, с приказки за времето, като почна да приказвам на някой, усещам, че е по-добре да не съм го правил/;  всички познати са в гробищата и ходя там да си говоря, те не протестират; има само една бабичка при която ходя от време на време, която като сама е много петимна за приказки; тя е на почти 80 и си е болна по неин си начин /туй здрав-болен е като щастливите-нещастни семейства при толстой/, но продължава да е любопитна, а като всеки стар човек има нужда да се разказва… та и разказах за кака Кинка, а тя ми разказа за другарката Пешева…

другарката Пешева – казва леля Ц./ така се казва бабата при която ходя/ – за мен винаги ще си остане другарката Пешева; ми е учителка, тя е вече на 95 години; още преди “100 години” куцала, нещо със ставите на коляното, така й не се оженила; тя била от другия град, там била учителка, но пенсионерка дошла в нашия, дето имала племенница; мъжът на тази племенница ходи два пъти в седмицата да й пазарува, тя живее на четвъртия етаж, без асансьор; леля Ц. разправя как преди 5 години, др. Пешева й се обадила по телефона /обажда й се всеки месец, за проверка/, веднага да ходи у общината, как срока изтичал, да се запише за социален патронаж и прочие програма, и че говорила там с някоя си жена, проверила е и е сигурна че отговаря на условията; др.Пешева няма нужда от тази програма, нищо че е 15 години по-възрастна, но грижата за “учениците”, които гонят 80 още я носи; леля Ц. разправя, че я чула само  веднъж да  се оплаче, че книгите вече й тежали, щото ходи два пъти месечно до библиотеката й си вземала по 3 книги… викам – “стига бе, лельо Ц.”, а тя – да бе тук преди месец някаква друга съученичка я срещнала на улицата й е помогнала с книгите до тях…

просто не знам…

др. Пешева без съмнение няма да е вечна, но някак си мисля, че е Безсмъртна…

има неща, които са чудеса, и са толкова големи, че са невидими, незабележими…

те не са Чудеса, щото са някакви големи Победи, а са такива /Победи/ щото просто са успели да Бъдат, да се Случат; толкова са Големи, че даже да не ги забелязваш и не им се уЧУДваш като минеш покрай тях, приемаш ги за ДАДЕност…

кака Кинка, която ми е чужда, но явно е от тях – един от село я познавал й казал на мама “Каква Жена беше…” тя си Е, щото е Била такава…  

6. captain beefhearth

за да захапем опашката, да се върнем в началото…

цветан марангозов е поет и кинаджия, аз нито стихове чета, нито филми вече гледам, не мога да имам мнение за него; онуй горе в началото го изгледах с интерес, и има много неща, които ме работят като “истории”, одраскват ме;  

не знам що човек почва да се разказва на стари години стари истории, някак придобива склонност да си спомня; според мен, тогава интелекта вече гасне, асоциативните вериги стават все по-къси, делата намаляват и почваме да мислим за себе си в ретроспекция, а и хората вече почват да ви възприемат като “бил”… и затова затова ви питат, как е било, а не какво предстои…

смисълът е функция от перспективата, и нещата придоват разказания смисъл, като свършени в минала цялост, а не като част от още биващо…

туй лято прочетох между другото спомените бернард барух, не знам какво съм могъл да очаквам, но беше доста семпло за толкоз “влиятелен деятел”, сигурно щото е писано на стари години, а може би условие за определен вид “влиятелност” е да си особено “семпъл” /прабаба ми казваше – “дюс, дюс, семплото не е за нас”, демек “семплото” сложно й се виждаше, ако мога да се изразя по бабешки, бернард барух ми си видя доста дюс/

определено не е безсмъртен, а че е бил влиятелен спор няма

инак марангозов ми прилича физически много на кейптан бийвхърт; с този мустак, бретона, а й очите, и тази … несериозност някаква, ирония   

преди хората да остареят някак поради онова вътрешно дюс-дюс в което е затворено цялото им “какво-как-защо” за пред другите, му придават някаква несериозност, представят го с някаква ирония, скриваш онуй което чувства в теб, за да излезе навън, онуй което вече е почувствано…

а то интересното е Онава което Чувства

и затова днес всичко е представено или несериозно или грубо, и като такова … Никакво

както и да е

имам една любима песен на кейптан бийфхърт, тя е чудесна, но е отровена от ирония, щото времето ни се срамува от хубостта

между другото кейптан бийфхърт пее в единствено парче с текст Willie The Pimp  в Hot Rats на Zappa; и май никой друг не го пее повече и си остава инструментал…  

туй го писах преди месец, но не годовърших, и тъй си остана…

Синът ми и Моят Приятел, гледат някакви подкасти, и ме карат да ”Видя” нещо дето са гледали или очакват да видят, тъй снощи гледах “разговор” андрей райчев с Николай Гочев… потрес

тази сутрин пускам радиото докато джвакам филийка и красен станчев се упражнява върху Референдума за еврото с някой си панчев и водещ, който ачик си каза че “защо трябва да се водим от плоскостта на общественото мнение, не винаги общественото мнение е правилното, е правилната позиция на държавната политика”, и “то мнозинството може утре да поиска излезане от ЕС, излизане от НАТО, то значи ли, че трябва да следваме желанията на мнозинството… ”

тоя тъпак, водещият, които работи в обществена медия, и получава пари не от реклами, а от данъци, е плакатна Илюстрация на цялата Система, и медийна и политическа, а тя е че сам те карат да плащаш за да те ЕБАТ у ГЛАВАТА

но докато с Властта е ясно, то със свободата на независимите сеячи на Глупости ми е още по-… тема

та туй е объркано, разхвърляно, неяно и  незавършено, но каквото – такова, колкото – толкова,  и кой разбрал – разбрал каквото могъл

даже и аз не могага да го прочета

1. значи едно е едно да си го мислиш, друго е да го кажеш…

удивително е, колко разстояние има мужду двете, понякога сврахестествено демек, абсолютно…

между нищо и друго Нищо…

четеш нещо, или просто зяпаш нещо си, и между туй в момента и нещо друго вътре вече стоящо се светне ел.импулс, некакъв синапс блесне, припламне, или неколко синапси направо се изпразнят, разредят, един след друг, и на теб ти се струва че тази дъга или  микродъги електрически, в този асоциативен разряд, ти се е открила, някаква констелация, демек постоянна връзка, очевидност, дето освен несъмнено, е и нещо не съвсем незначително…

и ти стане едно важно, почти откривателско…

и си викаш трябва да го споделя…

щото го е нямало, Избухнало е от Нищото, ей го свети някъде у теб, очевидно, и следва волеви импулс да го пратиш навън, извън породилия го вътрешния разряд…

и тогава почва големото мислене…

 що?, на кого?, и какво от туй…

и тази очевидност щото е само импулс, разряд, постои, постои, почака, отначало свежо и вълнуващо, после леко се спаружи, тихо и бавно увехне, аз се назландисвам има ли на кой да му е интересно, щото то не е просто “ей го…”, а трябва толкоз повече да се обясняват условия за да се разбере, да стане ясно и просто, естествено, демек требе му контекст, пейзаж на който да разположиш “дъгата на разряда”, за да е видима такава каквато е, и прочие … и времето минава, а ти не си на “стоя и чакам” за да го пратя, а то други “дъги” се разреждат, през цялото време в тиквата текат някакви други мимолетни разряди, и накрая … оная Констелация от разряди така се разреди че остане спомен за нещо, което беше, но какво точно беше, вече не помня ясно и … тя отлети в “табора на сенките”, “разредена”, откъдето се е “заредила” и демек долетяла…

и седна и се опитвам да си спомня какво беше онова толкозо важно дето трябва ше да кажа, а то не е едно, щото има толкоз важно изчезнало у “табора на сенките” и мисля…

парижани след като Роден изложил “Мислителят” / който всъщнос бил “Поет”, поетът всъщност бил Данте, а за модел на Данте Роден използвал … парижки боксьор/ набързо го кръстили “Констепация”…

разбира се, веднъж изложена скулптурата развълнувала, станала е известна, даже може би и символ на нещо си се явила, но все пак – като видя “мислителят” и се сещам за парижани и тяхната интерпретация…

бедният Роден…

2.попадна ми една стихосбирка на кирил христов, първо издание 1901, много добре запазено; аз чувство към книги като тяло нямам, към поезия още по-малко, прочетох две три и нищо не ми стана, и викам дето ще я туря някъде между другите, и децата като ги хвърлят, като тръгнат да продават апартамента, без да разберат какво е, по-добре е да я подаря на Моят Приятел, който има “чувства” към поезията…

и му я подарявам, а той моля ви се – знате ли какво ми казва – проверявал на коя дата бил роден тоя екземпляр, кирил христов, щото си мислил, че е роден на моята рожденна дата, щото мислил другите за глупаци, а себе си за голяма работа…

направо да паладеиш…

и туй Моят Приятел, дето му казвам всичко…

няма как да не вярвам в Съдбата, ако не ми попаднала тази книжка, никога нямаше да разбера какво си мисли за мен… кирил христов, мола ви се, некакъв поет

можете ли да си представите какъв ужасен човек съм… щом Моят Приятел туй … и след всичко туй какво да споделям…

истина е, че съм му казвал, че Платон е “гърче педерасче”, ама туй не е щото се смятам за умен/напротив/ може ли умен човек да каже подобно нещо, а него за глупав/още по-напротив/, няма съмнение, че е “Божествен”, цял живот живея в “една бележка по линия” на негов диалог, а щото само “гърче педерасче” може три пъти да ходи до сиракуза да осъществява … Идеал /при това и на зряла възраст, на години когато човек илюзии не би трябва да има/; но като си казал нещо, то си остава и … накарая: кога е роден “кирил христов”?

та ужасните хора като мен трябва внимателно да мислят какво мислят, и по-добре пропаста между “мисля си” и “казвам” да е непреодолима, та ужасите да са по-малки…

НО…

Моят Приятел гледа разни подкасти и ми казва какво някой е казал, или направо ме праща да го гледам, и аз му казвам, какво си мисля, за тези от подкастите и после… “кирил христов” кога беше роден?!

3. бях преди време на село; да сеем с мама картофи, арпаджик, тикви и прочие “коктейли молотов” в сърцето на пазарната икономика…

та лежа в леглото и чакам мама да даде сигнал да ходим да садим картофите и зяпам телевизия; в къщи телевизия нямам, но на село е особен кеф, морен да си лежа горе в леглото и да обикалям по каналите на едно малко телевизорче; та… зяпам по скайнюз някакви женки в синьо и джеф безос в някаква стая се прегръщат, после коли ги доставят до една ракета, качват се с асансьор, бият една камбана на някакъв мост във въздуха и … мама отдолу вика “Айде…”; айде, айде, викам, тези докато ги изстрелят ще ударя два реда картофи и ще видя как излитат; изпрасквам два реда картофи, влизам в къщи  и … онези кацнали, джеф безос обикаля с една брадва около една капсула /даже си помислих, че капсулата е паднала от ракета без да излети, щото два реда картофи не е … вечност/ и се оказа че съм отървал цялото шоу, което било 10 минути; сигурно труженичка на тираджийски паркинг би се бавила в кабината на камиона малко повече…

както и да е…

важен е резултата – кети пери е космонавт

/другите космонавтки не ги знам, но сигурно са същи валентини терешкови…

и кети пери нямаше да я знам, но тя ми образува незабравима “констелация” която ме потресе почти колкото мислителят на роден, но не я асоциирам като “констепация”, а като диария…

преди години с един приятел се срещахме от време на време у едно кафе, което имаше екрани на стената и вървеше mtv, но със спрян звук, а музиката вървеше от някаква уредба; та звучи някакво парче, а на екрана върви клипа Katy Perry – California Gurls (Official Music Video) ft. Snoop Dogg

 не мога да си позволя да го кача тук, но ако ви е нужда си го причинете, но без звук за да е ефекта пълен, музиката само ще ви разсейва…/

връщам се от село и синът вечерта влиза и ми казва гледай туй: и ме праща в 65 аудитория, дето андрей райчев и иван кръстев “дебатират” “войните на XXI век”; и него по горните причини няма да го кача, но можете да си го причините със или без звук, без особена разлика… това беше също “констелация” подобна на кети пери и снуп дог;

Кети Пери и още пет женички са космонавти от близо месец по същия начин по-който, андрей райчев и иван кръстев са анализатори от тридесет и пет години… това е едно непрекъснато снизхождане от политическата стратосфера с послания от миналото и разкриване тайните на бъдещето…

тая работа е неспасяема, но отговаря на фундаменталните родни политически въпроси “Как са възможни Киро и кокон Кокор?”, “Защо Пеевски?” и “Докога с Бойко?”

Моят Приятел все гледа някакви подкасти, и понякога ми споделя неща, аз щото … “кирил христов” и прочие, го храня и си въздигам дупка недостижима като плювач и глупак с голямо самочувствие…

а само искам да кажа, че трябва да се чете; докато гледаш как едни от екрана бистрят, цял живот ще ти е Мъгла; единствено самотното занимание е занятие което дава шанс, но туй си иска време и усилия…

Моят Приятел е голям почитател на “Философско каре”, много е гледал и свалял, аз му обясних че това е “духобол”; и той не може да разбере какво е… аз съм раснал до четвърти клас в студенско общежитие; туй е средата на 70-те, здрав соц, имаше “димитровска стая” с телевизор, голяма маса със столове за президиума, и много столове за събранията, а най-отзад стоеше тенис маса, и беше зор да се докопаш да играеш; понякога се махаше мрежата, от двете страни на масата клякаха по 9-10 души, и мощно духаха така топчето за пинг-понг та да падне от страната  на другия отбор; беше невероято забавно и сериозно, аз щото “барабар петко с мъжете” се включвах, а съм сигур на 8-9 години, а те са солидни чичковци на по 20-21 години, абсолютни авторитети, номера освен да духаш е и да разсмиваш онзи отсреща – щото опитай се да духаш докато се смееш… та да гледаш “философското каре” е като да гледаш духобол в димитровска стая в средата на 70-те;

както и да е, в края на краищата и на кирил христов накрая са кръстили улица в софия…

снощи  Моят Приятел ми се обади, докато гледа телевизия дали да си купи “ориентализмът” на едуард саид, щото “проф. иво христов” е препоръчал по телевизята, аз за малко не го напсувах, но това са рисковете да имаш Приятели които гледат телевизия и подкасти…

едно от най-големите дрисни писани от “мислители” е “ориентализмът” на едуард саид…

а инак единствено нещо което знам за кирил христов е от стилиян чилингиров от неговите спомени…

4. туй са няколко цитата от Стилиян Чилингиров “Моите съвременници” БП 1955

С 131-132

кирил христов отива в берлин и посещава там стоян чилингиров и разказва какво ново в България; излиза списание “Художник” на Павел Генадиев, вътре стихотворения на Теодор Траянов като “сътрудник” и и кирил христов ги хвали, стоян чилингиров обобщава: “Слушам и не вярвам на ушите си. Това Кирил Христов ли го говори, и то за свой колега? Наистина неверятно.”

на път за берлин, кирил христов се отбил във виена, и там посещава братя торчанови, пианист и цигулар, гостувал им 1-2 пъти, не може да нахвали тяхната музикална дарба; и в историята на нашата музика им определя същото място каквото и на траянов в литературата

– А братя Торчанови, представи си, синове на някакви аптекари в Разград, чудо ти казвам. Свират, та се тресе цялата къща , Виенска, и многоегажна къща е туй, а не някаква нашенска паянтова колибка, която се люлее и когато дишаш. И поцели дни единият на пианото, а другият с цигулката до него. Замърчи ли, запалят угарки от свещ – ей такива на –  и пак по своя музикален унес. Чувстваш, че без музика не биха могли нито час да живеят. Чувстваш и почваш да се питаш: Отгде пък в Делиормана да се паднат такива дарби. Не, благословен от бога е нашият народ, който каквоот и да казва. Не го давам за нищо на никой друг народ на света.

/туй като го четох, си викам Боже, как мога да не съм ги чувал тези делиорманци – и се спуках от смях – как в делиормана “падат такива дарби” – https://ekip7.bg/2020/02/27/muzikantite-torchanovi-gordost-za-razgrad-i-za-balgariya/ /

135-136 с.

мащаба е много важен, като предложили да кръстят някаква улица на кирил христов, той преценил и отказал – “Мънечка е!”

стилиян чилингиров разказва за един разговор на маса, подсказан от кирил христов; темата не е дребна – “Кой е най-великият българин?”, поета предлага да се направи анкета в някакъв вестник,  и седят на чашка и се питат, а на всички е ясно, че е на масата, но се въртят около името му, но с усмивка все не го казват…

завалията поет не издържал:

– Това сме то ние. Пуста му завист! В устата с името ми, но не искат да го изговорят.

– От страх да не те оскърбим. Разбира се, ти ще събереш най-много. В това съмнение не може да има.

– Нали?

и Моят Приятел проверявал на коя дата е роден…

аз съм Идиот

5. инак имаме една леля Кинка…

тя  е далечна роднина… първа братовчедка на мама, но имат по-голяма разлика, щото майка й била най-голямото дете, а дядо пък изтърсак, тъй че беше по-свързана с него; но мама и звънеше от време на време, а тя през лятото идваше редовна на село да се видим…

та, веднъж мама й звъни:

– како кинке, здравей, как си?

– лежа и гледам тавана.

– що ма, како кинке, да не си болна?

– не ма, наоколо навсякъде работа, само на тавана няма…

тя е невероятно къщовница, мама тъй разправя, къщата й по конец; като идваше на село все разправяше, че прави по 500 компота, за 3 къщи, туй са само компотите, и почват да си мерят бурканите…

тя имаше два сина, и няколко внука, но синовете й починаха, тя е над 90, внуците й се махнали от града останал един и снахите…

абе  живот  

и мама преди време и звъни, тя не вдига, притесни се, па звънна на сестра й, па и тя не вдига, пък после стана ясно че била в болница, пък най-най-накрая се изясни, че леля кинка снахите я пратили в старчески дом в някакъв съседен град където било много хубаво; но се оказа, че тя отначало си мислила че са я пратили в болница, пък после разбрала каква била работата… и се отчаяла… и изобщо едни бабини телефонни истории, които човек под 55 не са му интересени, щото на него няма и не може да му се случат, пък то в Живота, както при Крез, чак накрая се разбира, че нищо докрая не е ясно…

туй го разправям, щото е Илюстрация на нещо, дето е навред, но е неописуемо – то е вътре, чувство, нещо като “как може?”, “не е честно!”, и прочие, онова O`Dear, но  не адам-къртисовия O`Dearism, а по-жестоко и по-чудовищно, щото е лично и близко…

и тук … какво мога да направя… нищо не помага, и нестава с жест, за облекчаване  и отминаване…

а за безпомощност и пълно неразбиране… въпреки че всичко е логично е естествено

туй с болест и лекарство не може да се обясни

не е в медията, а в нас…  

Oh dearism – Adam Curtis

та кака Кинка винаги ще остане с един убийствен лаф за тавана и работата…

при нея новината не е работата, а че погледнала за кратко тавана…

дядо като седеше на двора и минеше някой и го поздравеше “до сто години дядо да живееш” – той викаше “ти що ме пцуеш бе!”

и казваше “една майка десет деца може да отгледа, но десет деца една майка да гледат не могат”

изобщо мисля си кака Кинка в Живота и в старческия дом, като рамка, през която зяпам андрей райчев, иван кръстев, проф.иво христов и прочие медиен планктон, и всеки напън да споделя нещо напъпило… се спихна, не се смирявам, щото за туй е нужен Дух и Характер, аз го нямам, но едно тихо O`Dear и пременавам на следващата … книжка

нещастник

6. а сега пок отначало

туй е просто, но за това пък не е лесно за осъзнаване… /не е лесно, не е лесно, колко пък да е трудно…/

като нещо много близко, направо “вътре” в теб /колко ли пък да е вътре…/, е трудно да го отдалечиш за да го видиш…

та

очевидното не е очевидно или обратното не е очевидно очевидното

живеейки заобиколени с очевидности /за нас/ ние непрекъснато се сблъскаваме  с някой за който “очевидното” не му е видно и ако не сме толкоз заврени у себе си, по анология, можем/ще трябва да заключим, че и неговото очевидно не ни чак е толкоз очевидно…

и като си викаш: баси, какво ли му има на този… е хубаво да предупреждаваш кибика отсреща, да не се шашка, че не ти е у ред ряпата, и неговото очевидно не ти е тъй ачик просто и ясно  както му е на него у него си…

затуй за да се “разбираме” е добре да се ограничаваме в споделяне на  “труизми”, като “А е А”, “снегът е бял”, “днес е много студено”, и изобщо общи неангажиращи разговори за времето, като внимателно избягваме теми относно климата, неговото изменение и прочие неща които предполагат лични “очевидности” и “знания”…

като махнем “труизмите”, които не са много и затова са досадни и по правило неинтересни, изобщо, по принцип в тях нас ни няма, и  като винаги верни извън нас  те са някак “просто така” незаслужаващи споделяне, та като махнем “труизмите” при отваряне на уста ние изпадаме в едно безкрайно бръщолевене, в което се опитваме да се удавим едни други, уж за да се разберем, а всъщност за да се… и аз не знам какво, да се занимаваме с нещо като пълним нищото…

тъй туй мога да го редя с метри надолу, но нема смисъл…

да предлагаш бръщолевенията си е тъжна история

да ги продаваш се е направо жалка работа

/но живеем в свят в който поради “базова задоволеност” и вървяща с нея “основна неадекватност”народа е луднал и се е завъртял в едно активно -пасивно самопредставяне/излагате  –  зяпане/сеирджийство без начало и без край

следвай-лайквай-подписвай-кеширай…/

тъпо е да мязаш на онзи индианец с кошниците на Торо, но много виртуално чукат на вратата

Неотдавна един странстващ индианец-кошничар спрял пред дома на известен адвокат, мой съсед. „Ще си купите ли от моите кошници?“ – попитал. „Нямаме нужда от кошници“ – бил отговорът. „Така значи! Да не искате да ни уморите от глад?“ – възкликнал индианецът и си тръгнал. След като се е нагледал как процъфтяват предприемчивите му бели съседи и особено адвокатът, комуто е достатъчно да изплете своите пледоарии, за да дойдат като с магическа пръчка богатството и общественото положение, индианецът трябва да си е казал: „И аз ще се заловя за работа, ще плета кошници, това мога.“ Мислел си е, че неговата задача приключва с изплитането на кошниците, а купуването им е задача на белия човек. Не се е досещал, че покупката трябва да е изгодна за другия или поне да му бъде представена за изгодна, че може би се налага да изработи нещо друго, което да заслужава парите на купувача. И аз веднъж бях изплел една много фина кошница, но тя не се оказа на сметка за никого. Въпреки това обаче не си направих извода, че не ми е изгодно да плета кошници и вместо да се уча да ги правя така, че да са на сметка за другите, научих се как да избягвам необходимостта да ги продавам. Това, което хората са свикнали да признават като житейски успех, е само една от разновидностите му. Защо да я превъзнасяме за сметка на всички останали?

Торо Живот без Принцип ЛИК 2001 282 с.

не че ви чукам на вратите да ви продавам “плетените” си бръщолевения, нито пари ви искам, но да “споделяш” днес по принцип, а след една определена възраст е Срамно, невменяемо…

забележително е /колко да е забележително, но е видно/, че живеем във време в което не работата, или по-скоро не “неспирния труд”, а “прекарването на времето” и  представяне на различните негови форми се е превърнало в начин на изкарване на “доход”, т.е. станало е “работа”; това може да минава за голям късмет, или дори за успех, направо Прогрес, но си мисля, това е по скоро “хакване”, отколкото “решения” в живота; “публиката”  иска да си загуби времето, щото и стои като налично, но  й е непотребно, но тя не може да си признае че “иска” наистина да го губи, но като не знае за какво й е, “неспирен труд” звучи тъпо, ако не и направо зловещо, и тя предпочита да загуби, като оставя направо да й го откраднат;  това идиотско празно време трябва да бъде напълнено с нещо, не трябва да е с усилие, щото е неприятно, най добре е да е впечатления, по-възможност приятни…

и ти се пълниш с Нищо и Нища

 т.е. демек “неща” свидетелстващи “имане”, демек свидетлества за “живот”, публиката иска да бъде впечатлена, тъпо е живота ти да тече празно,  така тя усеща уж нещо, без да в усеща в действителност нищо, иска да бъде забавлявана, да е свободна и да не чувства задължение…

ТОРО има едно велико наблюдение…

Нека преценим начина, по който прекарваме живота си.

Тоя свят е място за труд. Какво само непрекъснато суетене! Почти всяка нощ ме буди пуфтенето на локомотив. Прекъсва сънищата ми. Без почивка. Прекрасно би било поне веднъж да видя човечеството в бездейство. Всичко е работа, работа, работа. С мъка си набавям бележници с бели листове, в които да записвам мислите си – повечето са разчертани за нанасяне на долари и центове. Един ирландец, който ме видял да си отбелязвам нещо насред полето, решил, че си броя парите. Ако някой като дете падне от прозорец и осакатее за цял живот или пък, изплашен от индианци, загуби разсъдъка си, най-често го жалят, защото е станал негоден за… работа! Според мен нищо, та дори и престъплението, не противоречи до такава степен на поезията, на философията, на самия живот, както тоя неспирен труд.

Торо Живот без Принцип ЛИК 2001 248 с.

ние живеем ПОЧТИ в мечтан свят на ТОРО, работата в голямата си част е от пусто в празно, като всичко тя в голямата си част е ерзац, но броенето на пари е останало, то заменя същността на работата /аз не смятам адвокат, счетоводител, журналист, актьор за работа, производителя на цигари, крупието в казиното, оръжейника също, мисля че само селянина създава доход; демек представител съм на школата на физиократите, и смят Франсуа Кене за най-големият икономист, който е успял да не бъде/стане мошеник/

НО без “неспирния труд” уви ние не сме отдали на поезияТА и философияТА, както си е надявал ТОРО, просто са дошли ПразнотаТА и ДосадаТА

 у един френски офицер участник в наполеоновите войни почти съвременник на ТОРО бил в испания и разказва  

На другия ден  от пристигането ми във Витория, аз влязох в един обущар, за да ми поправи обущата, обаче не видях никого в магазина; господарят беше седнал на отсрещната страна на улицата и си пушеше. Една надупчена дреха покриваше раменето му, и той проличаше на просяк, но на испански просяк, който се гордеше с мизерията си, вместо да се срамува. Той се приближи до мене и аз му обясних за какво съм дошъл. “Почакайте”, ми каза той, и извика жена си.

– Колко пари имаме оше?

– Дванадесет монети ( 14 лв. И 40 ст.)

– Тогава не работя.

– Но те ще свършат лесно, казах аз.

– Qui eu has rista magnana? Кой е видял утрешния ден? отговори той и ми обърна гръб.

Отидох у един негов колега, който не притежаваше навярно толкова огромна сума, защото благоволи да ми услужи.

капитанъ Е.Блазъ Спомени на един офицер от Великата армия

Изд. Ст.Атанасов с.49

това е границата на цялата ПОЛИТИЧЕСКА ИКОНОМИЯ и началото на всяка СВОБОДА, разбира се можеш да мислиш за утре, за нови дрехи, за възможността да си купиш банани, кола и часовник, но това е само ако поправиш обувките на този който ще те обира… /разбира се в един град-държава, това не е така, но кой днес живее в град-държава… кой днес е СВОБОДЕН/

нито англичаните, нито аристокрацията, нито масоните, нито евреите, не са спрели наполеон, мамата са му ебали испанските и руските селяни – само те са имали истинска идея за СВОБОДА

/пазарните фундаменталисти разбира се ще разказват за крепостничество и цивилизация, простотия и просвещение, но те нищо не разбират от СВОБОДА, свободата за тях е ти под гнета на обстоятелствата да си им доброволен роб и да им поправяш чизмите, за да могат по-добре да те тъпчат… /

и още малко…

цивилизацията е приятен брътвеж, приятен, но брътвеж…

селото е тежко мълчание сред облаци гъст многозначителен дим

Всичко беше ново за мене в тази чудна страна, и аз тичах цял ден по улиците, за да гледам. Испанският език е много лесен за провансалеца, особено ако знае латински и за туй аз много лесно го научих. Но, испанците не обичат да говорят; вместо веселостта, искреността и лоялността които характеризират нашата нация, тук намерих намръщени чела, присторени, като героите на нашите мелодрами. Вижте тези групи по площадите и ъглите на улиците, те бездействат и пушат и изглежда, че това сътавя най-висше щастие. Когато във Франция се съберат десет души на едно място, те не могат да се чуят, защото всеки иска да говори, всеки иска да блесне в разговора: в Испания – всички мълчат. Загърнати в техните мръсни горни дрехи, които покриват още по-мръсни долни дрехи, испанците седят по цели часове един срещу други, без да си продумат и си изпращат облаци дим. От време на време, някой се наканва да проговори и веднага млъква, тогава най-словохотливите от слушателите отговорят pues. Това pues е предлог, съюз и възклицание, което отговаря за всичко. Според начина по който го произнасят, според утвърдителния, съмниителния или отрицателния знак, който правят, тази дума да значи: да, не, според, но, обаче, имате право, не вярвам и пр. и пр

В испанския език се среща още една дума много често употретребявана: тя е carajo. Ако махнем тези две думи от разговора на испанците, ще остане само димът от цигарите им.  Вместо да казват carajo, жените си служат с  едно умалително carai  – и  carajo, каквото е френското je m`en fiche е за едно неизвестно изражение не утвърдено още от френската академия.

 капитанъ Е.Блазъ Спомени на един офицер от Великата армия

Изд. Ст.Атанасов с.46/47 с.

carajo / по дяволите, не ме интересува/ – е началото на истинската СВОБОДА

останалото е брътвеж, френски, цивилизационен, просвещенски – но нищо не казващ

та какво да ви приказвам…

за протокола – Не на Еврото

не щото нещо, но просто не се прави така, евтини дребни шмекери и бездарници; Убедете; като не можете, Духайте го; цял живот, и при комунизма, и при либерализма, стадо „служебни“ победители, слуги на скрити Изроди продават трици на маймуни…

ако не… то…

какво ТО!?

ще изпаднеш от Историята – ами голям праз, то пък една История

щото сигурно вие, платени свирчовци, сте се качили на теснолинейката на вековете

смешници

това с Еврото, е само в интерес на банките, да си намалят разходите, и увеличат печалбите; за нас остава славата да сме им добри слуги, слуги на слугите…

2017г. си нямах работа и изчислих печалбата на банките към бвп; туй съм го пускал тук, беше 1,5% от БВП; проверих тогава как е в германия – печалбите на банките беше 0,5%; миналата година 2024г. – при 202,8 млрд лв БВП, печалбата е 3,7млрд лв, или 1,82% от БВП; при всичките им номера с раздути разходи, абсурдни такси /някой ако ги отвори че тук сме плащали данък на турците че си хабят зъбите като ядат, тези ще се светнат да търят и такса зъби на банкери/, аутсорсване, схеми с  изпълнители и прочие официален некорупционен грабеж, става дума за ПЕЧАЛБА, нещо дето си изнасят, големите банки преобладаващо не са български… през ковидната 2020г. “най-трудната”, когато БВП падна с над 4%, печалбата беше 0,69% от БВП; това е ПЕЧАЛБА на банки, някой страни в НАТО, като италия и испания не могат да направят %та на военни си разходи от БВП, колкото банките в България си правят ПЕЧАЛБА; аз като гледам те само с печалбата си  могат да наемат армии и да я окупират тази страна, НО това ще им е по-скъпо, засега е по-евтино да държат тези политици на власт…

инак CARAJO

или както каза един Дебил на заплата от данъците на неговите съплеменници в общественото радио днес

“то мнозинството може утре да поиска излезане от ЕС, излизане от НАТО, то значи ли, че трябва да следваме желанията на мнозинството… ”

https://bnr.bg/horizont/post/102155880/krasen-stanchev-impiichmant-za-prezidenta

едно време имаше един виц на който сме се смели, днес не знам защо

през девет морета в десето имало остров, на него през девет планини в десета се ширила гора, а насред нея на една полянка стояла къщичка на един кокоши крак. една сутрин вратичката със скрибуцане бавно се отворила и от нея баба яга скочила на земята. протегнала се, пръцнала и си казала: бе да се еба у бабата колко далече живея…

всяка сутрин като се събудя и скоча от леглото, като се протегна и прочие, си кажа – баси колко съм умен… схвана че съм толкоз “далечен”, че никой няма да ме разбере, и отлагам снощното решение да си кажа казванката за другия ден…

та тъй… летят дните и съм толкоз … “далеч”

до глават ми стои “българска енциклопедия” на братя данчови от 1936 г.; отдавна не съм я отварял, но доста време четох по една страничка вечер да се приспивам, все откривах непознати за мен персони от близкото минало; покрай нея си открих един весели глупости, които все ми иде да споделя, а годините минават… тя /енциклопедията/ сама си е откритие, но в общи линии, основното се състои в това, че при четенето на стари енциклопедии (по принцип енциклопедията е/съдържа основното общопризнато знание за своето време)  през призмата на времето човек вижда колко летливо, непостоянно и относително е това в което хората са вярвали или мислили че знаят, и ако приложим аналогия това в което (днес) вярваме; фактите са си факти, хората са си хора, те са, но тяхната значимиост и интерпретация е толкова флуктуираща, че само избледняването на спомена и забравата с времето ги даряват с постоянството на безразличието;

както и да е…

все исках да споделя три / те са много, но за пропорция ги съкратих до три/  неща от енциклопедията; за едни островитяни, една игра и една способност… и то не е кой знае какво, или пък колко, но като много просто, за да стане нещо го поставях в контекст, обримчвах в мъдуване и то само си разви връзки и си стана като прото-енциклопедия, и тъй хипертрофирало в хрумки и обем стана невъзможно за споделяне…

но си стои… и чака

та отнякъде ще почна… като начало ще се абстрахираме от целия този бълбукащ, клокочещ информационен казан, в който като хипнотизирани гледаме пяната, пукащи си мехури, и дишаме отровни му изпарения, и то не само това, ние пием без да се заситим гадната му отвара, с отговорност и решителност, че това е нещо важно и необходимо, без да съзнаваме, че само се омъгляваме и губим воля, докато живеем около този казан; без да се питаме защо, какво е това, дето пием, на кого е, кой го е направил, чия е рецептата, докога и каква е целта…

наскоро в дейли мейл в един ден излезнаха две $новини$ които искрено ме разсмяха; работата е наистина много весело изтървана – няма нужда от много контекст – но, все пак, има един натрапчив конспиративен “наратив”, който бих го обобщил, че ние, масата атомизирани овце, живеем в един “юдео-масонски” симулакрум,  в едно смислово нищо, възприемано от нас за нещо, създадено от евреи и масони, стоящи в сянка, знаещи как стоят нещата “на самом деле” и можещи да скриват от нас Нещото в нищо, и да създават за нас  от Нищо – нещо;  

тайната не е в това, че ние овцете възприемаме “нищото” им за “Нещо”, а в това че с въображението си, рисуваме в тяхно притежание някакво особено “знание” и “можене”, и с това собствено наше “корумпирано” от симулакъра въображение се превръщаме в онова удобно за употреба стадо…

В това както се казва няма “новина”, но се оказва, че тези масони дотам се изпаднали, че … “отворили вратите” за да покажат цялото си “величие”; както се казва: не оставили нищо на … въображението

както бивша любовница на футболен бездарник поства клипчета и снимки в инстаграм без срам, и тези мили хора са ни пуснали у своята “светая светих”

https://www.dailymail.co.uk/news/article-14388347/Secrets-Freemasons-revealed-TikTokhandshakes-gatherings.html

ами то си е също хабад, сам че без бради и с престилки…

а аз какви неща си представях…

да ви кажа „джедаизма“ /обеденнените джедаи по света и у нас/ е с далеч по смислена философия, и облеклото им е по-ефекто, а идеологията по-въздействаща…

а и симулакрума им е по-вълнуващ, и учението по-дълбоко…

но все едно, че това беше малко, та евреите решиха в същия този ден да отговорят на оня негър с голата…

сега, щото живеем в “юдео-масонски” симулакрум, се оказа че негър като вземе една бяла пача, и я разходи като циганин мечка по червен килим, вземе че “разбие” интернета, търсачката демек; всички търсят пачата с циците, и така прави …трафик, демек циганина с мечката е „голяма работа“; негъра решил да си отпусне душата и покрай циците на жена си пуснал и проект за “мечтана” тениска; а пък евреите се обидили на “памучената му мечта” и накарали AI да измисли нещо и да отговори; AI отговорил както ще видите особено тъпо, едно щото е изкуствен, друго щото не е интелект, но евреите щото вече не са умни не разбрали че е тъпо и гордо го пуснали; манифестация на бездарието, липсата на стил, вкус и класа, плюс очевиден дефицит на фантазия, там евреи и AI да се разберат и да си поделят безхаберието…

/ аз дори не подозирах, че има толкоз бездарни евреи, все си мислих вътре в мене си, с Въображението си, че подобно на плътно затворена тайна масонска ложа,  евреите са някакви много умни и интелегентни непознати за мен гении, а пък то … баси, пари, кофти музика, лоши актриси и пошло чувство за хумор/

https://www.dailymail.co.uk/tvshowbiz/article-14388367/Hollywoods-monster-Kanye-West-AI-video-Isla-Fisher-David-Schwimmer-anti-Semitic.html

инак е забележителна липсата на фашисти в днешния свят, нЕма един фашист да се обиди на негъра за тениската; или наистина сме напълно излекувани от чумата, или бацилите на фашизма са сред такива путювци, че ги е страх от негрите и не смеят да протестират срещу присвояването на символите им…

за да окръглим, завършим един вид онагледяването на разпадането на т.нар. “юдео-масонски” симулакрум, дойде и най-гледаното предаване в медийния “казан” всяка година – т.нар. супербол; моето отношение към това събитие е подобно на това на оня американски турист в испания 1982 случайно попаднал по време на световно първенство по футбол учудено питащ – “ама нима някой се интересува от това…”; тъй и аз не знам нито шампиона, нито резултата, нито го очаквах, дори не разбрах че съм го изпуснал, но грижливо съм информиран, че някакъв негър пял на почивката “противоречива” песен срещу някакъв евреин рапър; синът ми ме уведоми, че имало някаква рап-война /предполагам че е нещо подобно на нещо като наша чалга война, родната фолк дива Хайрсъзка казала за другата фолк-пача Темурутка нещо си, Темерутка отговорила на Хайрсъзка подобаващо, всичко това обляно със снимки “не оставящи нищо за въображението”, гадуларя Мадър Ф. Тенеджиев подкрепил Хайрсъзка с пост във фейсбук, но пък кларнетиста Педро-Ромео Трътлев във инстаграм отговорил с  фотос в цял ръст с Темерутка от дискотеката в Айтос… / ; предполагах че това се прави за рейтинг, но се оказа, че този черен изпълнител сътворил в тази война срущу еврея рапър някаква песен, дето станала голям хит, с веселото заглавие  NOT LIKE US… викам си, баси, туй звучи като политически манифест по карл шмид… и за капак научавам, че на това най-гледаното “шоу” объркан участник на подиума развял знамената на судан и палестина… и само си казах “накъде отива този свят, вече нищо не е същото…”

и си представям какво е в душата на “собствениците”, всичко да правиш да държиш добитъка доволен и той все недоволен да ти придиря…

по-красиво заглавие за книга / а и изобщо за всичко, песен, поезия, опера, картина/ от “Слава на нашите господари” /Режис Дебре/не знам… но хората са завистливи, неблагодарни и … проклети…

ресантимента, робският морал управлява този свят…

NOT LIKE US... баси, това могат да си го пеят само онези, а не и тия… /в туй е цялата политика, ако и двете страни ги мислят тези неща, демек ги осъзнават, мирише на революция… /

радио не слушам, само в кухнята докато закусвам и обядвам по няколко минути, колкото да се убедя, че нищо не губя, а само си образувам нерви; това хоризонт е някакъв зоопарк от малоумни лелки в звукоизолирани кабинки посещавани от случайни екземпляри избирани от неидентифицируем алгоритъм, избиращ участниците по критерий да са достатъчно тъпи да отидат в радио да покажат, че са доказано достатъчно тъпи, да участват “по” радиото; тъй преди години случайно си пускам радиото, и дъвча нещо, и госта беше, някакъв екземпляр, който се представяша за “първия роден рапър”, “още отпреди 10и ноември”, не знам но може и да има и родни порноактриси, които са снимали порно преди 10и с  риск за своята свобода, които да са горди със … “свободата” на изкуството си… НО не за тази свобода говоря; нашият рапър каза нещо което така ме ПОТРЕСЕ, че не мога да  го забравя – не го предавам по смисъл, а точно, щото беше казато ПРОСТО и ЯСНО – рап музиката е велика музика, щото дава възможност на хора които не могат да пеят или не са музикални са правят музика!

ТОВА Е!!!

искам да обобщя, това не е само с Музиката, не е само Рапа, това Днес е навсякъде, това е с писането, с поезията, с рисуването… това е и с политиката, и сума ти други занятия…

/сега не съм чул да е така с миньорството, някой който да не става, но му позволяват там да рути с кангото, но що е изкуство, вече тъй е организиран света, че ВСЕКИ може да се упражнява без особени способности и дадености, просто с няколко машинки и миш-маш-ване, или курс по “творческо” писане/

на това се вика – СВОБОДА

сега дали е … СВОБОДА е друг въпрос, но е наречено така, и съвременната МУЗИКА е такава, че ВСЕКИ стига да ИСКА – МОЖЕ да мъчи другите със себе си и изкуството си… ЧУДОТО е, че маймунарника е докарен до там да се самозабрави, че цялата тази МЪКА на неможене, но искане, да му харесва; и най-вече да се ЖЕЛАЕ, а този който е запазил капка свяст и се МЪЧИ като СЛУША, не може да не слуша щото е заливан от туй продавано за свобода и ако каже “ниц”, то ще е, щото е тъп, комплексиран, и ще се самоманифестира като “задръстен”, и ще е “свободен” само ако се “зазида” у себе си, вътре, най добре в килера си и не си подава носа навън…

/ само лека актуална ремарка, туй което политически ни заля от жълтите павета е един политически рап – кирето, кокон асен, кокона лена, академика, татко петко, баджо миро, лена от посолството, кака цона, ицето този донкихот на съдебната реформа, дулсинеята му йорданова, санчо мирчев, дженарале танас, и онзи ристо дето с рап отиде в брюксел, цялата плеада звезди на родната политическа рап мъка; и на който не му харесва тази менажерия, тази политическа мъка, е путинист, подръжник на прасето шиши и прът в колелото; и при всичко това бедното дете-чудо на административната компетентност, моят Приятел  ДАНИ КИРИЛОВ, стои забравен някъде като касетка с евъргрийни в чекмедже в къща без касетофон…

та тъй си стоя “зазидан” и “свободен”, щото нали…  и само да излезна навън и стане… сложно, и бързам да се прибера…

и честно – направо се чудя – как стана тъй

и си мисля вътре в мене си, самозазидан в килера, ами ако масоните  са го докарали до … както у нас с киро и асен, а евреите наистина са само холивуд и ония тъпанари милиардери, ами ако и те подобно на рападжиите, да са открили, че не е необходимо да можеш и да имаш способности, а е достатъчно само да искаш, и да си от “наш`те” за да се пускаш  “творчество”…  и тъй всичко да се свежда до социология и психология, до техне, инструментализираш, операционализираш, “миксваш” и “Света” е туй … което е станало…

реалността е резултатна на квантите способности и потенция на активните участници, когато свободата като условие е налична за смелото упражняване на лишеност и неможене пакетирано от политически техники и ПР-опаковки като Прогрес и Право, получаваме това което е … Цивилизация Труп

после си викам, Слава на нашите Господари, нас кучета ни яли, ама и те, бедните, масони и юдеи май са се загубили в наратива, и те на светло излизат и показват … престилки и ръкавивици или пък смело  дефилират … със среден пръст… за да напомнят че съществуват… демек, че за нищо не стават

нищо скрито

изобщо… Баси  

и сега видяхте ли какво стана – в началото казах че трябва  “като начало ще се абстрахираме от целия този бълбукащ, клокочещ информационен казан” и през цялото време обикалях около него… и ви занимавах само с неща от него

за какво да пиша… като вие и сами си го пиете

имам една любима песен, тя е с невероятен текст;

често си мисля, че съм с половин мозък, щото поезия не може да ме одраска, чета и нищо не чувствам, но това е просто много силно, просто е … ВСИЧКО, цял живот, разказан в осем стиха…

/ що ви го пускам – щото неможачите счупиха симулакъра, не могат да пуснат нито ангел от монгомери, нито могат да направят готин плакат от родео…

нищо вече не могат…

а всеки има нужда от нещо за което да се държи…

Джон Прайн е чист Гений/

Make me an angel
That flies from Montgomery
Make me a poster
Of an old rodeo

Just give me one thing
That I can hold on to
To believe in this livin’
Is just a hard way to go

1.главата вече не ме слуша

но тези неща  трябва да се приемат за естествени, гаранциите отдавна са изтекли, срока за рекламации минал

на кого да се оплача, и с какво да я сменя  

май става обичайно да започвам с обясненение, как съм писал, писал, и все дълго ставало, изтрил съм го, та сега накратко, и следва чаршаф, ферман, безкрайна логорея, глупости, които като ги прочетеш си мислиш, що ли си си мислил, че си имал какво да кажеш…

и ако е туй краткото… какво ли е би било онова дългото, демек цялото…

както и да е…

на село се хванах да го пиша туй, но не можах да го свърша за ден и го оставих за софия…

тук сега стана друго, но все си е същото…

инак може да е дълго, но поне не е регулярно, демек не е често и редовно, т.е. не настоявам за особено внимание

Боже опази…

един козел по медиите преди време на друго място бях оприличил на  мрънкало, което като празна кутия завързана от непослушни собственици на медии за опашката на котката на събитията, която дрънчи кухо, но за сметка на това регулярно по медийния калдъръм

мен никой не ме е вързал, а претенцията ми не е, че не дрънча кухо, но поне не е с оная регулярност, която очевидно съдържа претенция, че има нещо за казване…

та най добре си е така – тихо и … нищо

но току ще си помислите, че съм се гътнал, щом ме няма, а аз още мърдам, макар че главата вече не ме слуша, и мръдването ми е такова… просто съм мръднал

…

инак и в реалното е като тук…

ходя на фитнес…

там има един младеж дето работи, симпатяга, на 23, открил Бога, станал протестантин /и пред очите ми стана … гардероб, физически, като разположен в пространството/, и го напъва да покаже Пътя към Абсолюта на слепците с щангите; те му отговарят подобаващо с тонаж вдигнат, поместен, преместен, като същи хамстери в аквариум, и със също хамстерско съпричастие към темата с Бога; аз единствен му отговарям, споделям му за нуминозното, оня страх и трепет, който щанга не може да заземи, добавям едно друго, но обяснявам, че по скоро съм “философ”, демек скепсиса ме е отровил, и Спасението ме е заобиколило ондалеч, а той пък се амбицира да ми помага, не с щангите /където съм безнадежден/ а за Душата, където вече е особено без-Надежда…

сега що се реши на туй не знам – но трябваше усилия от моя страна да го отчая…

разбира се, загубата е само моя…

/имам един приятел от най-детски години, той … нещо му стана, и се Спаси, стана пастор нейде по някакви цигански махали из прованса, но като приятел беше решил и мен да ме Спасява, беше трудно за него, за мен като обречен докато съм тук никак не ми беше трудно; Страшното ще е след Туй; та вървим с този мой приятел по Витошка, и някакво далечно, глухо и безсмислено разменяне на “приказки”, и там покрай нас стои някакво магазинче за сувенири, с куклички в народдни носии, мускалчета “Българска роза”, чинийки, чашки, и тениски “Bulgaria” и “Sunny beach” и му викам “Туй ме разплаква, мога да застана на колене пред витрината на колене и да Благодаря…”, той вика неразбиращ “Но това е Кич!”, аз – “Знам, но е по-силно от мен…” Милият нищо не разбра, или сигурно си разбира нещо си негово, пастИрско, далечно от мен, овцата…/

моят млад приятел във фитнеса, е учил някъде в прованса, гордо казва че матурите са му тройки, че е чел само една книга освен Библията, на Карнеги “Как да печелим приятели”, оказа се че не знае кой е Захари Стоянов и много други неща не знае се оказа, но също Очевидно знае, че подлежа на Спасение и че той е предопределен да помогне…

…

освен с него общувам с още един Субект, на който трябва да се признае че притежава невероятната способност да руши Стени; в библиотеката с години с никой не говоря, едно щот съм темерут, друго няма ни подтик, ни какво да кажа на когото и да било, там всички са по-умни от мен, и ще е само загуба на времето им… та един младеж при цялата ми съвършена защита успя да ме пробие и разговори, просто щото е от някакво ямболско село, и владее кукерски магически похвати, напеви, заговорки, и прочие вувузели за разваляне на дувари; и стана страшно… едно щото е нЕкакъв нечуван либераст, дивен селяк, непробиваем левак; цялата съвременна  образувателна Система се напрегнала и му е изсрала едно лайно за мозък, и с него идва да ми обяснява Неща като уж ме пита; аз направих няколко опита да му обясня нЕкой други неща, но той има не дувари, не стени, не валове, ами направо израелски “Железен купул” над лайното с което мисли…

както и да е…

аз упорито отказвам, той настъпателно настоява да си общуваме, щото сме били “заедно”; аз му обяснявам че нямаме нищо общо с него, че обитаваме различни “Светове”, той непрекъснато търси повод да сме “общество”; обяснявам му, правейки се на cruel, че съм като Гобсек /милият Балзак го описва така/ “ако човечността и общителността наречем религия, то той можеше да бъде смятан за атеист”, не помогна; викам му /буквално, щото и аз съм селянин/ “Къш от мен птицо проклета”, а той се спуска като ястреб и просто резпердушинва гълъбицата на моята крехка вяра в човешкия разум, гургулицата на призрачна ми надежда за младите и врабчето на изтляваща ми любов към родната туземна популация; обяснявам му, че обитаваме пренаселен остров, в който аз съм Робинзон, които се опитва въпреки всичките му петканови канибалски джаджи да съхрани Цивилизацията в малката си пещера, маскирана в клони и храсти, а той е Петкан културен канибал, който е нахлул вътре; а той се смее и не ми вярва… стигнах до там, да си мисля да взема голяма сума назаем, за да му е дам, за да не може да ми я върне, и да ме избягва като длъжник, но прецених, че неговата лява семка е такава, че това, че ще дължи изобщо няма да му попречи да се натрапва, дори може да го мотивира още по-настъпателно да ми “връща” заема с “помощ” и “просвета”…

няма нужда от обяснения, но той е 25-27 годишен, политолог, и май вече е защитил нещо, и работи в университета, аз само го зяклевам да не преподава на деца, щото е грях да направи на другите това, което те са направили с него; че ще ги направи като себе си, което ще е наистина непростимо; той все си мисли че се шегувам, а аз съм отчаян; неговият мерак за общуване с мен е подобен с този на моя приятел от фитнеса, иска да ме … спаси; той си мисли, че само недостатъчното опити, и липсата на време и системни усилия не позволяват да ме убеди да повярвам в глупостите му; от друга страна е тотално лишен от способността да бъде одраскан, реших да му обясня, илюстрирам, нещо с пример, и му говоря пет минути нещо за темистокъл, атина, морето, пирея, и по погледа разбирам, че нещо не вдява, питам го – нали знаеш кой е темистокъл?!, той щото не познава отговора “Не”  казва: “да, малко”, и се оказа, че го бърка с терсит, някой който там при омир са го били за нещо, но и името на терсит не помнеше, тъй че това му помогна да си мисли, че знае “малко” кой е темистокъл…

той знае че знае, целият му свят го потвърждава, и просто туй което остава е само да ме включи в … обществото си

това са единствените двама човека които търсят общуване с мен

другите не ме подозират в съществуване, а малкото които ме знаят сме се научили да не се мъчим

хеля пък близките…

веднъж се връщам с четири дребно изписани страници от сен симон, и просто не се стърпявам накого да ги прочета; идва жената, ляга до мен, аз “днес прочетох нещо страхотно, искаш ли…”, “искам…” и почвам,  и на първата страница вдъхновен прелиствам и виждам, че е заспала… просто не е било нейно; после го чета на малкият, щото ме напиня да “споделя”, за да облекча вдъхновението, и той се направи на голям, като обобщи, че сигурно си измисля, че не може човек да забелязва толково неща като наблюдава, просто си реди думи…

с брата ходим до морето без да обелим два лафа, той със сметките и телефона си, аз с пейзажа отвън и глупостите си, вътре в мен; инак аз си го обичам, но той ме е научил, че е по-добре да си държа глупостите там където са си…

тука преди година, по някакъв повод се бяхме е събрали в къщи, туй е рядко, приятели, и разни приказки, всеки със света си, а те са един в вдясно, друг в зелено, трети в точки и  на раета, и аз прочел някакъв невероятен цитат който ми е отвинтил главата и се отворил контекст и викам, чакай да ви прочета нещо забележително, и отивам, вземам си тефтера, и съм толкова досаден насред масата с “невероятния цитат”  от четири изречения, че не можах да го прочета докрая… и това е с приятели и близки…

и насред туй да споделям в празното на непознати…

толкоз…

/само белият лист търпи всичко, и съответно сървъра, да го пълнят с всякакви байти и байтчета, ако се замислите и вие сте нещо подобно, има някакво простраство /като сървър да речем/ и вие, тЕлото ви е разположено там в някакъв обем в сантиметри, дециметри и прочие, подобно на текст в някакъв сървър… колкото на сървъра му пука какво е качено, толкова и на пространството – какво сте точно; вече е друг Въпрос, ако Сървърът има собственик, дали ще търпи туй което качваш, и дали Светът/Пространство си има Собственик,  и ще търпи тЕлото ти да се шматка безгрижно насам-натам…/

та в горното със споделянето няма драма, туй си е живота, повече от естествено е да си … несподелен, споделянето, срещата, е Чудо, и го разказвам, само що не пиша/ споделям…

споделянето, съдържа скрита декларация за илюзия, че има надежда за някой на който може да му е интересно; това може да е оправдано, само за младежи, които дотолкова са обсебени от аз-в-света-си, че не забелязват че Света-е-без-тях…

ние сме в онази смешна ситуация в която заселени в пренаселен остров, пишем писма с зов за помощ, затваряме ги в бутилки, и ги пускаме във Владайска река/канал… бутилката обикновено засяда в циганската махала, където ако изобщо има кой да прочете, ще каже само “Баси Идиота!!!” и ще е напълно прав…

та какво да напишеш за писмото в бутилка по Владайския канал…

какво…  и да има нещо, то на кого, въпросите защо? или как? са толкоз далечни и безсмислени, че чак не е интересно…

2. съзнанието е реверсивно…

демек работи навън и навътре/ има режим на възприемане, когато външното става вътрешно, и режим ва възпроизвеждане, когато вътрешното се обективира като външно

това не е сложно за разбиране, очевидно е

има режим в които външни текстове стават твои вътрешни преживявания, и режим в който твои вътрешни преживявания се обективират във външни за теб твои текстове

преди години преминавах между двата режима много бързо и естествено, без усилие, вече не мога, дори да ме напъпи идея, механизма чрез който, от това да си чета, и да си се пълня, да премина към писане, демек навън, е клеясъл, ръждясал, кранът е счупен, изисква се усилие, следва назландисване,  търси се някаква особена мотивация, която вече ми бяга, време което все не идва…

съзнанието е реактивно…

самото съзнание не е просто фотографиране на нещо отвън, то има фокус, център, периферия, контраст, интерес, предпоставки, предразсъдъци, интуиции и прочие, неща, които едното отвън, го правят много, като различно във всеки от нас…

преди години, като се появиха влогърите, се появи “реактване”; някакви сядат и се записват как гледат даден клип уж за първи път… и ти ако си нямаш друга работа гледаш как някакви емоцианално зяпат нещо си… и след туй коментират;

всеки реактва, това е природата на самото съзнание, но да записваш реакциите си за да ги показваш на други си е клипове с мастурбация, смешното че това се качва за да влияеш, инфлуенсваш, тези видео емоционални мастурбатори са възможни само заради онези празни и болни воайори, дето зяпат мастурбацията им защото не знаят какво да правят със собствената си менталната сухота и немощ…

съзнанието обича да резонира…

това е естествено; минава за факт, че мозъкът е 2% от масата на тялото, а използва 20% от енергията, която то произвежда; тялото е много ефективна система, но тази ефективност се заключава в икономичния режим в който функционира; което може да си спести, ще си спести; опита, навика, предразсъдъка са велики икономистващи способности и фактори; голяма икономия е да вземаш отговори наготово, а не да откриваш колелото, огъня и топлата вода всеки път отново…

тъй човек “скипва” пътя /минат от друг/ за да се наслаждава на резултата от пътя; ние обичаме да притежаваме Истини и да изпитваме силни чувства и емоции, но не обичаме да плащаме Цена, да поемаме Рискове, и да се хабим за нещо без сигурен Резултат… тъй сме научени, да си спестяваме Мисленето /страшен разход на енергия, която можем да използваме за нещо по-приятно/и да доволстваме с Мнения /чиито основания се губят в дебри, които ни мързи да пребродим; някога там е имало пътечки правени от други, резултата е налице, но пътя за тях вече е непроходим, щото е изоставен/ ; тъй стигаме до онази забележителна мисъл на Бъркли, която има свои образци още в древна Гърци и е очевидно универсална за всяко време и място – “Малко хора мислят, но всеки държи да има мнение.”

днес резонирането е основен режим на функциониране на съзнанието на популацията; в нея влизат не само т.нар. маса, но и т.нар. “елит”, разликата между двете както Давила каза е само в … парите, едните са по-богати, другите са бедни, но по отношение на съзнанието,  разлика няма, всеки резонира готови Глупости, като бройлери…

собствено това исках да кажа; то не е нищо особено, но обяснява по друг начин защо не пиша…

трудно минавам в режим на споделяне, отвътре-навън, срам ме ментално публично да мастурбирам реактване на простотии отвън, а да се резонират чужди мнения, без път на стигане, е простотия

3. Торо го е казал прекрасно:

... отдавна бях се наслушал на неважни неща…

след операцията почнах да излизам да правя кръгчета…

бавно и кратки…

изведнъж открих че кварталът е пълен със стари и куци хора, които вървят бавно, влачат, тътрят се, гледат с огромни тъжни любопитни очи…

всеки ден ставах по-бърз и кръгчетата по големи…

за седмица стигнах до славейков, на втората отидох до библиотеката

подобрих скоростта…

някак старите, бавните, куците и прочие обитатели на квартала … изчезнаха от него

/ изчезнаха … за мен, те са си там, пак стоят и се влачат, и гледат и виждат, но аз не ги, щото съм бърз; бърз и съсредоточен, напрегнат и с цел

всичко е функция на перспективата, скоростта задава перспектива; когато си с определена скорост, определени форми на живот с по-бавна /от даден праг/ скорост стават незабележими за теб…

голямата ходи навсякъде където съм искал да бъда – беше в камбоджа, виетнам, индонезия, япония/”почти” китай /, пуерто рико /”почти” перу/ и покрай нея разбрах че нищо не е видяла; ходенето със самолет, доставянето на гъза ти като пакет по DHL от… до …, със скорост която скипва разстоянието, с минимално усилие, спихването на мащаба, лишава Преживяването от Дълбочина… и Перспектива

туй е дълго, макар и важно,  а и вeче съм го разправял, за прапрабаба ми дето 1880 ходила от котленско до рилския манастир с волска кола, три седмици, една до там, една наобратно, една там на служби… дълбочината на нейното преживяване е несъмнено по-дълбока от ходенето днес до Нова Зеландия…

а мащабите са всякакви…

друга баба, дето поздравила ферди през оградата на двореца, като била при сина си в софия, той я завел  на театър; и тя стои и на местото си в театъра, на сцената върви драмата, а тя гледа надолу, като с ръка прикрива очите си; и синът пита: “мамо ма, добре ли си”, “добре съм”, “не ти ли харесва?”, “много ми харесва”, “е що не гледаш?”, “а-а-а тез красоти, ще седя да ги гледам, моите деца стоят диви на село!”; срам я било че е там, да гледа нещо, дето децата й не са видели…

един дядо съм имал, хаджия, дето жена му с парите му като умрял купила камбаната на църквата; та туй още по-турско, ходил често до цариград и купувал армаганчета за дъщеря си, а тя се радвала, той й кавзал “о, къзъм, какви неща мога да ти купя, но другите ще ревнат…”, туй другите били другарките й, а ревнат, ще рече не да плачат, а че ще ревнуват/завиждат, а не е хубаво да даваш повод за това…

това са “мащаби”, полета на разполагане на пътувания, преживявания, армагани…

разбира се, Тончо и като Ковбой и като Търговец е класика и мащаб

та

Торо е като Шекспир, в него можеш да намериш всичко, животът в цялост и в детайл

… На Кохасет Рокс тогава още се строеше новият железен фар – във формата на яйце, боядисано в червено и поставено на високи железни стълбове, все едно яйце на морско чудовище, носено от вълните; беше замислен да е фосфоресциращ. Като приблежихме, видяхме, че пръските от вълните почти достигат яйцето. И в тази яйчена черупка щеше денонощно да живее човек, на цяла миля от брега. Когато минах оттук на следващото лято, фарът вече беше завършен и в него живееха двама души, а друг един пазач на фар ми каза, че при неотдавнашната буря яйцевидният фар така се клатил, че чиниите изпопадали от масата. Помислете си само как лягаш да спиш връз гребена на огромни вълни! Вълни, които като глутница изгладнели вълци денем и нощем са вторачени в теб и от време на време ти скачат, додето накрая непременно те повалят. И ни един от преминаващите кораби не може да ти се притече на помощ – а когато светликът на фара угасне, това ще е знак, че светликът на животът ти също е угаснал. Какво само място да сътвориш нещо върху вълните! Този фар привлече всички погледи. Нямаше пасажер, който да не го разглежда поне половин час; само цветнокожият корабен готвач, когото на няколко пъти бях виждал да излиза на палубата и да опразва със замах разни съдове през борда, взе че се появи точно когато бяхме най-близо до фара, на не повече от четиридесет рода и всички вперили там очи, и възкликна: “Я, какво е това?”. Той работеше на парахода от година и всеки делничен ден беше минавал покрай фара, но тъй като не беше се случило да опразва съдовете точно в този момент, не беше го виждал дотогава. Да гледаш фаровете, беше работа на капитана; неговата беше да пъддържа огъня в кухнята. Това даде повод да се замисля, че някой хора може да обикалят света , без почти нищо да видят. Не е трудно да си представим, че сигурно има и такива, които никога не са уцелвали верният момент да зърнат слънцето. Каква полза от фар на върха на хълм, когато живееш в подножието на хълма?! Със същия успех може да си свети и покрит с буре. Както е добре известно, въпросният фар беше отнесен от силна буря през април 1851-ва заедно с двама мъже в него, а на следващата сутрин вече не се виждаше и следа от него.

Торо Кейп Код Кръг`2022 354-356 с.

та не сме ли като негър готвач в трюма на Живота кръстоващи Света

и може цял Живот зает в дела да не го  забележиш и да ахнеш – “Я, какво е това?”, Животът рядко ти се явява във Вид, който да го забележиш като Такъв, малкото краче на дъщеря ти пеленаче, или ходенето с кръста в последния път на твой близък може да е повод, но може и да остане само момент, последван от още … дела; същото е и със Света, наистина е пълно с хора обиколили Света, които не са го забелязали – “Я, какво е това?”, дори колкото повече обикалят, толкова по-малко го забелязват…

май трябва да си куц, бавен, гладен, беден за да почувстваш “Какво е… Животът , и Света…”  

както и да е, не трябва да се отчайваме, решението винаги е близко и непосредствено…

Между изпадналия дивак и най-ниските прослойки в големия град има удивителна и неочаквана прилика. Единият не е повече дете на природата от другия. С напредването на деградацията разликата между расите бързо се загубва.

Торо Мейнските гори Кръг`2024  107с.

4. признавам тази година три пъти ме напъпи силно да споделям…

единият път направо щях да почна – исках нещо да кажа – но то така обрастна в главата ми, от едно голяма, стана три не по-малки, щото и това да кажа, и другото, да не пропусна трето, щото е “важно”, и се разрастна и стана прекрасно в главата ми … и се разпадна в нищо

беше все едно три тибетски монаси надупени над мандала с фунийки цветен пясък си я рисуваха, и аха стана… и с метлата я изметаха като … вече ненужна

беше през март, отиде си Стив Харли /Cockney Rebel/, открих го сравнително късно, но го преживях особено пълно, той не знае, но аз съм открил и вложил много в него, което той може и да не е мислил да дава, но това са Чудесата

наистина го Обичах /много /други/ харесвам, но само той и Van Morrison могат да ме разреват/

та беше голямо споделяне, но си беше реактване, и като такова особено глупаво /спестих си го/

…

вторият път, беше още преди март, края 2023 година в конгреса на сащ имаше изслушване  за антисемитизъм  в кампусите на американските университети; самите “разпити” бях забележителни сами по себе си, като тон, възмущение, оставките и страстите след това също, но има едно което не беше резултат, а демонстрация, довела до крайния резултат, изведнъж някакви финансисти филантропи, които се оказаха най-големите спонсори на университети решиха да спрат “помощта” заради антисемитизма в кампусите, почнаха да говорят за “donor exodus”, може сами да си ги намерите Ackman, Wexner, Blavatnikq Griffin,  Ofer…

туй го пиша, не за парите, а линиите, не за поръчките, а за принципите…

всичко което става в американските и канадските кампуси от толкова дълго време е такъв ТАШАК, и е не очевидно, а крещящо, и никой нямаше проблем, щото важните линии и позиции на “Собствениците” не бяха застрашени; в момента в който бяха преминати и последва Реакция; щото не мъртвото, а живото реагира; християнство, традиция, консерватизъм в америка е мъртво, и ако не е, и мръдне се доубива; евреите да са живи и здрави, са си живи и здрави, и показват, кой е жив и здрав и кой е собственика на играта…

и туй не е отсега – имаше един ноел игнатиев, сега видях че е пукнал; той беше в харвард и написа /не помислил/ а написа – че “бялата раса трябва да бъде “изтрита” /abolish/”, че тя била “социален конструкт” и като такава трябва да бъде унищожена, та като го написа и го защити,/ щото минаваше през “мъртви полета”/ не му пукаше и продължаваше да си преподава в същия харвард; после  рече да е принципен и “откри” че в израел има апартейд и че е расистка държава и се опита да се защити… ама скоропостижно га “закриха” /щото мина “живи”“линии”/ и  отиде да “работи” в масачузетцкия колеж по изкуствата /каквото и да е това/ и вече не се чу

има една пача, сюзан зонтаг, която съм се опитвал да чета, наистина, и наистина не мога да разбера, какво толкоз “интелектуално”, “ново” или “интересно” или “умно” може има в тези глупости които пише, единственото забележително е че е еврейка, което очевидно дастатъчно забележително, че да е забележителна; тя милата си изплака душата в една статия, че “бялата раса е рак в човешката история” и че тя /”бялата раса”/заплашва живота на планетата земя; тя не беше толкоз последователна като игнатиев да проблематизира “държавата израел” и успя да остане “икона” за малоумниците които се интересуват от фотография, женски страсти, комунистически контракции и прочие страсти спохождащи малоумното западно общежитие…

та не е хубаво да казваме, че евреите управляват света на който са собственици, но е тъпо да не го забелязваме, хеля пък като го демонстрират ачик пред всички…

…

сега какво да направя , но следващия път в който за малко да тръгна да се освобождавам от впечатления и да “реактвам” беше едно видео в което трима евреи, портников, фейгин и латинина, двама от израел, един в украйна, обсъждаха руско-украинските исторически, културни и прочие отношения… не е прилично и няма да го направя, но си мисля, че ако бях преди години, и имах подтик за обобщения, щях да пусна една тема “Митът на еврейската интелегентност”; ако се абстрахираме от парите, за чието правене над определени мащаби същесвено условие е определена култивираност в психопатия и социопатия, която пък /социопатия и психопатия/се описва, и минава, от същите тези с парите по книги и медии за “рационалност”; та ако се абстрахираме от парите, при евреите по някакво неведома за мен причина се приема, че определена проява на  “наглост” е “интелегентност”; махнете тези две неща “пари” и “наглост” и евреина ще е един средностатистически кибик, който не може да ви каже нищо особено интересно… за Дълбоко да не говорим /помежду си може и да са интересни и дълбоки, но ние това не можем да знаем това, говорим за интелигентност публично демонстрирана, тъй пред всички…/

/щото сигурно някой може да се сети за “чувството за хумор”, бих казал че чувството за хумор на еврея е напълно лишено от класа, освен това еврейското чувство за хумор е по-отношение на други, но не може да търпи изобщо чуждо чувство за хумор върху себе си, щото много е чувствителен, приема го за проява на лош вкус, типично за средностатистическия кибик…

от друга страна, кой разказва виц за шефа пред Шефа си, нъл тъй, или за Партията пред партийния секретар…/

значи, ако имаше антисемит, който иска да създаде някакъв прототип на “семит” с който да плаши/разсмива света той щеше да създаде портников; по принцип антисемитите са особено бездарни, поради фиксираността и обсесията си, и нищо не могат да създадат, за сметка на това еврете са ни подарили … портников

…

инак всеки ден край мене валят отнякъде някакви “факти” които ме шашкат, и които просто ме побъркват да ги споделя, но тъй като “крана” занавън е счупен и си остават у мен, и си ги трупам…

само един, ей тъй за илюстрация…

руските окупатори имат авоари в банки които са замразени на запад, и които цялото прогресивно човечество  силно иска да усвои за един по-добър и по-справедлив свят, и най-вече за борба със злото, което русия без съмнение е; да, сума ти политици правят декларации как тези пари трябва да се дадат на гордия украински народ, за да ги даде на запад, за да запада помогне с тях на смелите украинци , които пазят запада от мечката, която ще нагази европа и ще стигне до … ламанша и т.н и т.н

и викам хубаво, ха дано, и някой се обади след спарведливите искания и чета “не е толкоз просто”; и си викам що да не е просто – кой е този прът в колелото на справедливото отнемане на пари на кремълското джудже и чета –  некакви евроклиър, помислих си, че някаква европейска фирма с гръцки собственици за пране на килими и химическо чистене на бельо от хотели и бардаци; истината се оказа страшна – било някаква  клирингова къща, и AUM-а й е 37.5 трилиона евро

https://en.wikipedia.org/wiki/Euroclear

демек парите които управляват е повече от всичкото там блекрок, вангард, стейтстрийт, фиделити и прочие взети заедно; ясно е че туй не инвестиционна институция, а клирингова, но баси, русия трябваше да нападне украйна за да я забележа; тя си стои като голяма фосфорисциращо червено яйце насред вълните и аз все в трюма на живота улисан в промоции и покупка на четвърт шпек, бурканче кисело млеко, франзела /и аз се гевезя, угаждам си/, Фафла морени тъй можеше всеки ден покрай нея и да не я “видя”, и чета, гледам и само си викам като негър от корабната кухня  – “Я, какво е това?!”

живеем във времена в които всеки ден по някой Факт те удари и ти си викаш “Я, какво е това?”, вие знаехте ли, че сащ и израел, заедно с русия, китай и судан, не са членове на международния наказателен съд в хага… к`во ми беше да излизам от трюма…

5. лятото си бях на село…

по принцип туй е темата, цялата казванка е тук, но е дълго, и вече ви затрупах с достатъчно “неважни неща”

беше адски горещо, мама по-голямата част беше при сестра ми и аз си бях сам…

някакви идиоти ми хвърлиха през оградата едно коте, съвсем малко, в двора, аз котки не обичам, имаме две дето ги храня рано с кучето, но туй стои пред вратата и само мяука, аз не му обръщам внимание, но то победи, и почнах … да му говоря

щото ме мързи да си готвя цяло лято ядох препечени филийки с кашкавал, оказа че съм наддал пет кила, и си пуснах симпатично шкембенце…

съботите си ходех в града да се изкъпя и изпера, да си купя кашкавал и хляб и туй беше културния живот…

сутрин ставам докато е хладно, чакам комшията да изкара кравите, отивам да пълня от чешмата му, щото има сонда, 12 туби с вода, и вечер с едно канче на коренче по коренче поливам домати, боб, пипер и прочие дето мама е оставила за грижа…

нищо от туй не стана – едно щото от горещината цвета просто пада колкото и да го поливаш отдолу, друго пипера не порасна, и ябълките изпопадаха, орехи тази година немА, изобщо куца работа – но аз си се уморявах, все едно че работата е свършена…

бях си разпечатал Гатри 4 тома, и си четох предсократици и платон успоредно с него

и май туй беше всичко…

едни доматени корени, кофа вода с канче и коте в краката където и да отидеш…

тази година кладенеца пресъхна, миналата издържа, но тази не, и два месеца по-късно вода още няма; къщата е нависоко, той и къщата сигурно са на 120 години, дядо разправяше че под къщата има извор, и преди се виждаше как долу в него водата леко се движи, наточваше се бавно, щото долу явно тече нещо; из селото от как се помня от май-юни до коледа вода по чешмите няма,  всеки си направи сонда, спасява се поединично, и извади вода, някой на 30, друг на 60 метра, но туй вадене, явно намалява налягането и лятото кладенеца вече не се пълни; разбира се веднъж като туриш хидрофора, се чудиш какво друго да прибавиш, слагаш кенефа в къщата с казанче, купуваш пералня, и почваш да поливаш на воля, направо си като у градо само че на село… но и консумацията расте, а един Бог знае това отдолу колко има, и колко време ще изкара, щото и подводното не е безкрай… и върху туй неизвестно се гради “цивилизацията” насело…

беше си откровение да се наблюдаваш колко вода разливаш, щото всичко минава през ръцете ти… /туй ми е цялата казванка/

ако обобщя, осъзнаваш само това, което мине през ръката ти, инак си мислиш, че знаеш, но само така ти се струва

/имаше един японски филм навремето, като дете съм го гледал, мъж и жена слизаха някъде долу с две канчета на нещо като бъклица и после се катереха нагоре по една стръмна пътека да поливат, туй няма какво да помня, но жената се спъна падна и си разля водата и мъжът я преби, едно че падна, ами я и би… сега като разливах, все се ядосвах…/

четенето на антична философия  на фона на едно таково “канчево-коренно-поливане” е особено просветляващо, щото пелената покриваща Битието се свлича пред ръка с черпак с вода, отсреща до корена те зяпа едно дребно просто коте на което му се играе и тъй от коренче до коренче

инак тук щях/трябваше  да пиша нещо за Ксенофан и Емпедокъл, бях го открил, но вече забравих какво точно беше… във всеки случай важно беше

главата наистина не ме слуш

6. сега за най-простото

войната, баща на всички неща… /туй е хераклит/

войната е онова състояние на нещата при което въпросът за властта се решава по най-груб  и непосредствен начин

да се мисли това от кибици е занятие смешно и жалко, затова за тях Войната е Зло

човек който ходи на работа, получава заплата, не може да уволни не секретарка, ами чистачка, да мисли за войната и мира е занятие подобно на мислите на златна рибка в аквариум, тя не може да реши кога ще и сменят водата, ни каква светлина да има и кога да свети, ни кого да пуснат при нея за компания, ни ката ще се храни, ни нищо…

тя чака, плува и ако може си мисли, разни мисли… например „какво ли има отвън аквариума“

тя може да си мисли, ако изобщо може да мисли, това е добро, това е зло, това е хубаво, това е гадно, но тя нищо не може да направи, и затуй се адаптира… към аквариума, и условията които са там, каквито са

Доброто и Злото не са въпроси за Властта, Доброто и Злото са въпроси на кибика, които и в най-висши и абстракти планове не е помирисвал Власт и конкретика; Въпросът за Властта е въпрос за Контрола, кой държи, кой контролира ресурси, средства, организации, изобщо Кой решава…

тъй има два типа хора, кибици, добри, мили хора с които може и да си разговаряш, шляеш, разминаваш, прескачаш, но които живеят в свят разделен през призмата : това е  Добро, а това Зло, и други, обикновено, по принцип психопати и социопати / демек тъпи или умни, задръстени или общителни, но изроди, които не чувстват отговорност за последиците от действията си, фокусирани върху себе си и своите цели, преживявания и удоволствия /, които живеят по един вертикал / не какво има Отвъд, а Кой е горе, Кой решава/,в който винаги някой контролира нещо и някой, и цялото е битка за ресурс, средства и … власт

тези изроди с контрола винаги представят нещата на свой контрол като “добро” и “зло”, за да мобилизират кибиците, които вярват, че контролираното от изродите “добро” е тяхното Добро, и некотролираното от изродите е “зло”, и е тяхното на кибиците Зло; всички щеше да чудесно ако можеше кибиците да се обединят и организират, или поне разберат, да покажат на изродите един среден пръст, но това е невъзможно, щото веднага, като организирано, се появява нещо което трябва да е контролирано, сруктурирано, и се появава по необходимост изрод, който отпочва играта отначало, тъй нещата стават някак безнаддежни…

единствено което можеш да направиш е да не им съдействаш на изродите, и най-малкото да не лъжеш със заблудените тъпанари, които резонират със спуснатите от изметта по йерархията…

значи винаги можеш да си растеш по Вертикала /навътре, не по йерархията на тепсията/, колкото са ти силите, стига да си намериш място “в някоя пукнатина на обществото”  

ВИНАГИ трябва да помниш и да разглеждаш нещата през въпроса за КОНТРОЛА, да ти е ясно, че никога няма да има Контрол, щото ако имаш си станал един от изродите

трябва да ти е абсолютно ясно че Принципа на академичната свобода е нещо Добро, но неговите граници са поставени от тези които плащат, издържат и контролират с това /и затова/ тази Институция; ти можеш ли да имаш мнение относно границите на “академичната свобода и автономност” – не, нито можеш да контролирш, нито да се обаждаш, когато се виждаше че университети в америка станаха разсадници на смехотворни и абсурдни теории и учения, нямащи нищо общо с това което Е, и представляваха опитна площадка на социална инженерия от най-извратен план върху “чиситите дъски” на деца, на тебе ти обясняват че това било “наука”, а твойто е биготство и задръстеност, когато същите тези развивайки мъдрите учения го докараха до „антисемитизъм“ и им скъсаха тирантите на които висяха в пространството;

има един забележителен цитат, демонстриращ тази менталност на “политика” психопат и социопат – в края на “втори шанс” с.234-235 бжежински пише, не си го помисля, пише го

“Основните изисквания на глобалното лидерство днес са много по-различни, отколкото са били по времето на Британската империя. Военното могъщество, подсилено от икономическа мощ и упражняваното от умел елит, следващ добре разработена стратегия, вече не е достатъчно за поддържането на имперско господство. В миналото контролиращата сила е надхвърляла разрушителната мощ. Управлението на един милион души е коствало по-малко усилия и по-малко разходи, отколкото избиването на един милион души.

Днес е вярно тъкмо обратното: разрушителната мощ надвишава контролиращата сила. А средствата за унищожение са станали по-достъпни  както за повечето държави, така и за повечето политически движения.”

и по-нататък вече го удря на добро и зло, но същината е в Контрола, губиш ли Контрола, губиш властта, губиш Играта на социопатите…

когато путин казва “а за чем нам такой мир если там не будет россии?” той си представя една русия, а някакви си представят друга русия, и останалото от нея освободено за тях… туй е въпрос на Контрол, добро и зло е спрямо това за кой кого какво и колко ще контролира… и въпроса е по бжежински тук – колко може да контролира и колко може да унищожи

но путин не е сам социопат, той е зъл, за тези които не могат да го контролират, но те също разкрачени между колко могат да управляват и колко да унищожат, вече очевидно си мислят “за какво ни е такъв свят който няма да можем да управляваме?”, някой ги възприемат за добри, и активно резонират в разказа им…

тук наистина е много дълго и изсква преди това няколко проясняване и предизяснения по основания и позиции, но тъй като кой знае кога пак ще се обадя, само ще пусна няколко неща за гледане…

значи има един ненер, които е много весел мечок /борсов/ който с удивителна регулярност дава несбъдващи се прогнози /това наистина е виц, още повече продължаващ, щото си настоява/; през 2011 /тогаз съм го пускал това/ прогнозира крах на борсата заради война 2012-2013 тогава се смях от сърце на журналистите в студиото, който само казаха А-а-а и запецнаха “каква вйна?!” и той обяснява за “военни и мирни цикли…”

– тогава журналистите бяха смешни

същият преди година даде едно интервю, в което заяви че този военен цикъл, които започва, ще отнеме живота на 2 милиарда души, как го е изчислил, сигурно с калкулатора в ермолката си; забележително е, че се приема като предопределено, и някак за причини не се пита, просто даденост, цикли циклят; и второ този симпатичен оптимизъм, при който при толкоз жертви, предполагаш, че ще си сред оцелелите и е хубаво да се погрижиш да запазиш стойността на активите си, все пак в този дизастър в потопяване в Злото, да си запазиш от “доброто”… /има видео…/

https://www.zerohedge.com/geopolitical/2-billion-could-die-current-war-cycle-charles-nenner-says-buy-gold-two-year-treasury

но има едно още по-велико и пророческо, то плаче, направо реве та се къса за подробен анализ, и наистина си го изслушайте с лист и химикалка, правете си бележки, щот в него е целият Конспект на изпита, на който ще се явявате скоро…

дова са два телемоста / пишете никонов лайтман в тубата/, общо два часа и нещо, между един смешен руснак и един весел евреин, отпреди сигурно 15  и 13 години

важното е туй – за което го пускам –  преди  15 години

има  два пътя, единият добър широк, прав и мирен, в който слушате каквото ви кажат, ако не слушате, ще е другия, с война и насилие, крайният резултат пак ще е, че пак ще слушате, но след болка… ще стигнете так където трябва да стигнете, ако оцелеете

забележително е, как са описани тези от изтока, и как като избрани с его, руснака просто не може да проумее и отказва да приеме какво му готвят; в разговора има “как не е справедливо” русия да има толкоз много, не е “добро” и това обяснява много…

същата адженда е на жак атали, друг весел човек, който макар и да не продава кабала, казва същото по съвсем друг начин, същината е една, “задължение за гостоприемство”, какъв си, какъв трябва да станеш, и къде да стигнеш, че трябва да слушаш туй тези дето знаят и контролират кажат, и ти или ще слушаш и ще е мирно, или … колизия и войни, докато ти дойде акъла та доброволно станеш задължително “гостоприемен”…

това е от-до-, цялата палитра…

оня ден гледах някакъв коткин, дошъл да ни чете лекция в софия /гледах го в тубата/, публиката ни беше забележителна, преразказа ни тоя света, нашите мигат умно, и утре ще резонират с новото ново, същите преди двадесет години резонираха с друго “ново”, след десет ще резонират с най-новото ново; тези все нови разказани неща няма да имат нищо общо едно с друго, то не е даже калибриране, а чисто ново от ръкава, всеки път, от един и същ ръкав, но всеки резоньор във всвеки момент е убеден че прав и последователен…

преди години гледах “лекция” на харири в германия, гледах публиката, европа е свършила; не е въпрос какво дъно на анализ и разказ е вегетарианеца гей, чудото е че съществуват същества които го гледат като “свод”…

толкоз…

1.

туй го почвах преди село, почвах го на село, и все се получава много дълго и объркано, а пък инак е толкоз просто…

преди бая време още при старата Изгора ме среща на улицата случайно един познат от времето на наивна активност и вяра в участието и съпричастието, и след първата радост от виждането ме пита “още ли пишеш…”, аз си викам “ако те е интересувало щеше да си проверил”, ама казвам “не”, щото съм вътрешно благодарен, че не следи, за да не се налага да обяснявам дрейфа на идеите де са ме отвели и що… отдруга страна ми е ясно и че той също “дрейфува” в главата си някъде, но за какво да влизам в продължението на филма му; тъй се срещаме като замръзнали от преди време и като такива се разделихме… до следващия случаен път

та той след моето “не” и неговият очевиден безинтерес, ми вика: “да знаеш трябва да напишеш книга, пишеш нали…” и се  усмихва, все едно ме е разкрил… и да напиша надали ще я прочете, а надали и някой би чел нескончаем брътвеж от объркан илитерат, тъй че нищо не позна, но и аз влизам в тона на разкритата “тайна” и многозначително не отричам “факта”

в момента в който по едно време “открих” че писането на книга е свързан с четенето й, разбрах, че никага няма да пиша книга… дори на моя Приятел, на който по принцип са му интересни глупостите ми, след кратко време на слушане му свършва кислорода и “ме загубва”… а при това той е трениран; а това са моменти, от време на време, какво би представлявало един нескончаем ред от безсмислени микро експлозии от текст изсмукващи кислорода от подчерепното пространство на жертвата сглупила да вземе подобно “творение”…

та тъй…

все си мисля, че платоновото че знаем всичко и само си припоняме забравеното е много по близко до реалното, от туй някой или нещо да пише върху нас като по “чиста дъска”…

това което знам, “мисля че знам”, съм го открил след като някой ми е обърнал внимание, разбира се, бил е убедителен, интригуващ, или вдъхновяващ, но аз съм се обърнал го нещото, веднъж посочено, щото съм открил нещо в себе си докоснато и съм провел собствено проучване, почнало оттова което ми е казал /обърнал ми е внимание/ да ме интересува и сам да се вложа в научаването и откриването…

едва тогава е станало мое…

преди това другото е било само резоньорство, нещо взето наготово, да се тури да запълни гнетящата пустота в мен /това е звучи много драматично, обикновено няма нищо гнетящо, има единствено скука, безкрайно време за доизживяване без драма и надежда/ или да дрънка из суетливата празнота извън мен /туй е същата скука само че отвън, екстровертите там я намират/, или да трябва да се вложиш за да стане … твое, да забравиш повода или подбудата, нещата тогава вече са твои и “припомнени”, все едно винаги са били в теб…

/сега горното безсмилие го множете по страници и страници и си представете … книга, баси Нищото…/

та мога, ама що…

единственото смислено е да дам повод, да си “спомните” нещо свое, дето сте го забравили, и ако нещо тук ви заинтригува, да се отдадете на търсачество, примняне, и да си го откриете в себе си…

мога да съм само повод, но нищо не казвам… 

2.

хубаво е да прочетете панини “един свършен човек”…

не че нещо, но може би…

за джовани папини знаех, виждал бях “един свършен човек”, но никога нямаше да го прочета без мирча елиаде; като четох автобиографията му, ми направи силно впечатление как той ученик си пише с папини, от който по юношески се възхищава, което /писането на писма/ сигурно е естествено, но забележителното е, че папини му отговаря, и си представям времето когато един знаменит италиански писател /той е преведен из цяла европа/ си кореспондира с един неизвестен румънски ученик… и тъй реших да то прочета

значи, да си пишеш автобиография на 30 години е диагноза, такива ранни обобщения на житейския път са характерни за спортисти, шахматисти, певци, математици и други идиоти, който има чувството че са минали билото на живота и е настанало време за обзор на пътя…

тази книга /такива книги/ може да се появи само преди лятото на 1914 /тя излиза 1912/, щото е продукт на Време, лично и историческо, което просто се живее като … изживяно /хем без интуиция за нищо напред, просто рекапитулация… хем очевидно с интуиция, че отпред е нещо съвсем друго, за край на туй тук досега…/

книгата е забележителна, но тук ми е само като илюстрация за Четенето и Амбицията на Времето, страниците в началото с библиотеката и “милион книги”, с инфантилното писане на енциклопедия, философия, история и прочие “знания”са просто гениални и … задължителни / те настина заслужават да се препишат тук, но ще стане дълго… /

накрая като преминава през целия конспект на живота на 30 години папини се оказва “един свършен човек”, цялото туй го разтягам, за да го докарам до един цитат от папини

Когато някой се удивлява на моето познание, на моята “ерудиция”, иде ми да се смея. Аз сам зная колко страшни празнини зеят в мозъка ми. Само аз, който исках да позная всичко, зная колко са близко границите на моето познание. Подвизите на древността, мъртвите езици на големите народи, науката за светлините, за движенията, за живота са почти затворени за мене. Познавам речника на някой и друг параграф, имам представа за цялото, но не зная да ходя на собствените си нозе. Аз съм невежа – неизмеримо  и неизличимо невежа!  И най-лошото е, че моето невежество не е онова чисто и естествено невежество на горския и полския човек, невежество, което върви ведно с простотата, с мира и даже с до известна степен с талантливостта. Но аз съм невежа, обект в книги, аз съм едно библиотечно магаре, аз съм онзи, който е научил толкова много работи, че е изгубил спонтанността без да може да се сдобие с чиста наука.

Джовани Папини

Един свършен човек / игн&синове/с.143

3.

сега трябва да се върнем малко по-рано от папини и да отидем в англия;

там през 1821г. се ражда Бокъл / Хенри Томас Бъкл 1821-1862/ /тъй и не разбрах как трябва да го произнасям туй Buckle/; много малко книги веднъж започнати, не съм дочитал; съвсем слуайно ми попадна “История на цивилизацията в Англия” , даже не подозирах че я има на български, щото се интересувам от философия на историята, знаех, че той е момент там, мислех като се появи време да го чета на руски, и по едно време ми попадна българско издание от 1894; хванах, почнах, смях се, подскачах, рИвах и спрях… след време пак отначало, и отново същото, и тъй още веднъж отначало и пак до края на първия том със зор и не мога, не върви, а по принцип съм абсолютно всеяден…

тогава се хванах да чета за него, има едно биография на някакъв соловьов /ЖЗЛ 1895/ от края на 19 век, когато той е бил още знаменит /тия дни щото чета гомперц “древногръцките мислители” и там гомперц  между другото споменава “макар и индуктивното и дедуктивното изследване да не стоят в принципно противоречие едно срещу друго, както много мислят в наше време , особено под влиянието на Бокл, най-великите представители на едно от тези научни направления често до странност биват лишени от дарование в другата област на научното изследване.” туй само като илюстрация на авторитета му /и в германия е “авторитет”/, щото е писано горе-долу когато Бокл излиза на български… плюс разбира се самия превод, от европейската философия до края на 19 век не излизат чак толкова много преводи…/

туй го разправям за друго, Бокл е забележителен типаж, разправят че на 13 години спечелва някакво математическо състезание, баща му обещава да изпълни едно негово желание и той пожелава да не ходи повече на училище и да се отдаде на самообразование… баща му търговец изпълнява обещанието си; и Бокл започва да чете… всичко и системно; за 15 години, прочита 20 000  книги, това изглежда невъзможно за нас, но разправят че те са конспектирани, Бокл определено е феномен, бил с невероятна памет, работоспособност и /след ранната смърт на баща си/ с условия да се занимава с каквото реши, бил е и  между другото първия победител в шахматен турнир във англия. Както и да е, решил / подобно на папини в детските му години / да напише история на  Цивилизацията /не е известно да започнал с енциклопедия/, постепенно разбира необятността на мащаба на замисъла и се ограничава като начало с “история на цивилизацията в англия”…

Жертва на времето той придава на статистиката /и числото/ доказателствена сила и силно вярва че със статистика може да обясни ако не всичко, то поне най-важното…

бил една ходеща “Алекса”, естествен интелект, предтеча на изкуствения, който знаел всичко и имал отговор на всичко; разбира се, това си има цена /щото е естествен, а не изкуствен интелект/  той леко се гътва от преумора… голям удар е и смъртта на майка му; за да се възстанови /почине/ тръгва да пътува в близкия изток, минава през египет, и на път за дамаск умира през 1862 на 40 години…

последните му думи са:   “Книгата! Моята книга! Аз никога няма да завърша моята книга!”

живота му, много повече ме работи от книгата му, макар че животът му е книгата… той е просто еманация на началото викторианска англия, и то се заключава в едно /най-вече/ оптимизъм, а след туй методичност и глупост… всичко изглежда достижимо, вярата че времето ще стигне за всеки замисъл се доказва от всички скорошни замисли, които са нямали времето да се провалят…

4.

успоредно с бокъл на другия край на империята, която още не Империя, /дизраели още не е дошъл да я обяви/, се ражда и живее Рамакришна /1836-1886/…

много може за се разздува за обем, но няма нужда, имаше време когато си мислех че рамакришна може да е Личността на 19 век, сега е ми  е смешно, но може би е по-близо до истината, отколкото когато съм го мислил, щото 21 век може и да века на индия…

може за си прочетете уикипедията, може и ишъруд “рамакришна и неговите ученици”

разбира се, рамакришна без вивекенанда нямаше да е това което е, както и вивекенанда без отиването в англия и преоткиването оттам на индия и хиндуизма…

туй може и да се обяснва, може и да не е нужно, това за което го разказвам е „че живеят двама души паралелно единия в пъпа на империята, който чете, пише и си мисли че е открил защо неговото е най-доброто, най-разумното, най-свободното, най-цивилизованото, най-прогресивното и макар да няма идея за “хилядолетен райх” би заложил че живее в началото на такъв…

другият е роден в една завладяна, управлявана, потънала в предразсъдъци и смешни поверия земя, и той ги изживява всички тез вери и нелепости повече от пълнокръвно, тъй че дори за хората около него и от неговата култура не е съвсем наред…

единият живее с племето си по тепсията, равнината на физическото, и поради липса на по-добра идея го завладява и цивилизова, другият седи в родната кал, владяна от други, и пътува по вертикала, като дори по съвършено смешен начин става и християнин, и мюсюлманин, за да може да сравянава “пътя” нагоре…

след 150 години англичанина даже специалистите не го помнят, а и да го помнят не го четат, щото е само момент, при това не много интересен, съществен, значим… просто щото това което говори е мъртво, или поне тези които би трябвало да го живеят неговото…

а на „лудия“ служител на кали, племето и вярата е в повече от добра форма, пратиха апарат на луната, и той взе че кацна, изпревари всякакси бившата метрополия, услужи с представители на племето като министър-председател на същата метрополия, а и на най-големите корпорации с управители…

как..

с вяра и идентичност, която не се подменя… и не се проблематизира

5.

сега малко с видео, щото с думи не е толкоз видно…

за да може от ухото да стане като око /от казано да стане видно/ си требе талант, който нямам, а при моето многословие ще е направо безсмислена загуба на мегабайти…

има една песен която е просто Химн, но има едно нейно изпълнение, което е как да кажа екстатична Служба

линърд скинърд 1977 оукланд, калифорния freebird

ВИЖТЕ публиката, вижте и знамето, вижте ако можете и духа, това е преди няма 50 години и вече го няма

и никога няма повече да го има

то си е заминало, и както изтичайки си е отивало тези които са там са пуснали/изтървали/проспали/проиграли/предали без изобщо да разберат

те са платили със Свободата си, тази моментна свобода, с неразбирането на момента бъдещата си възбожност за всякакво разбиране…

и при все това е ТОЛКОВА КРАСИВО, че изродите трябва да го скрият/изтрият/унищожат щото това взривява само с гледане цялата им сегашна жалка кочина

нина симон 1968 лондон

пак гледайте публиката, тия мили империалисти, току що за загубили Империята си, без да разбират приемат първите освободителни уроци “по нямане и имане” от тази “Дива”, вече нямат култура, но имат коса, и всички други физиологични външни белези, и имат живот и свободаааа … изпразнени от смисъл

това е един филм Raga /1971/ на джорд харисън за рави шанкар /само да не го изгледате целият…/

изгледайте 2 минути и половина, пак заради публиката, “търсенето” и “енергията” на изгубните в тепсията младеж, която лови всичко за … “вертикал” и духовно

/от бокъл и “история на английската цивилизация” до джордж харисън и “my sweet lord” /ако не те мързи гледай клипа/има няма 100 години… /

там има в началото на кадъра от филма един белобрадат козел /”голям гещалт психолог”/ фриц пърлз, самата сценка на урока на рави шанкар е снимана в есулин институт в биг сър, калифорния

адам къртис във “векът на аза” 3 серия, разказва за пърлз и есулин институт

/това е последното, но най-важно, макар че съм го пускал няколко пъти през годините, изгледайте 10 минути от пърлз до манастира…

уви не мога да намеря в тубата отделно 3 серия, и тъй че е каквото такова…/

след “терапията” на пърлз и експеримента с” черните” братя и “белите” монахини, можем да обобщим, че едни техники работят само при едните, и са напълно безпомощни при други, т.е. изобщо не са универсални… затова и имат “таргет”, който не е абсолютен, а локален, определен…

забележително е накрая когато пръдльото експериментатор обобщи, че размонашилите се девойки станали в процеса на експеримента “личности”, щото очевидно преди в манастира са били хомункулуси в изродската му кординатна система;  а тези дето са станали не само “личности”, но и лезбийки, сигурно са станали два пъти личности; още по-забележително ще е ако тези мошеници заявят, че “черните” братя оставайки верни на групата, клана, расата си и прочие “идентичност” са пропуснали шанса да станат “личности” и са останали стадо, групово идентифицирано, затворено във вярата на брадството си подобно на монахини в манастир… дали ще го кажат? Надали…

Защо ли…

Защото програмата която ги пуска е … Програма със съставители

за да разбереш Що е така и Каква е Целта, най-добре е да изследваш експериментаторите…

тогава нещата стават  Очевидни

6.

та, собствено няма нищо за казване, щото нещата са ясни, стига да можеш да си спомниш…

ако не откриеш нищо за спомняне оттук, то е защото е нямало нищо от това в теб, демек има друго, други спомени, спомняй си ги /търси ги/ тях…

това тук е само за да започнеш да си търсиш сам…

това което знаеш, е само това което сам си открил /спомнил/ без значение повода

само за завършване, щото сигур няма да имам повод да говоря пак за папини, има едни сборник разкази “всекидневен трагизъм”, ако ви попадне там има един разказ “човекът , който не успя да стане император”… прочетете го, пак да вържа гащи не е задължително, но няма да е загуба…

папини има и още едно на преведено на български “Животът на Христа”, то е писано десет години след “ницшеанската” “един свършен човек” и без да е отново задължителна е интересна, едно като стил, друго като документ на търсене на един блуждаещ човек, който е осъден никога да не намери…

100 години след излизането й е силно под въпрос дали още е възможен един такъв ход днес, такова възвръщане в Пътя на начетения шматкащ се в дебрите на глупостите търсач; тези 100 години “прогрес” наистина успяха така да отровят всичко в “почвата”, че трудно нещо истинско и органично може да расне по тези земи, в които нявга Християнството е цъфтяло…  

та папини “Животът на Христа” започва така:

От петстотин години насам “свободомислещите”, наречени тъй поради тяхното бягство от Истината и Светлината на Христовото учение, се мъчат да погубят още един път Исуса Христа, да го убият в сърцето на хората.

Сторило им се веднъж, че втората агония на Христа е в последните си издихания, ето че се явяват и “гробарите”. Черни самонадеяни и превзети биволи, които взеха библиотеките за обори; хвърчащи мозъци, които качени на летящия балон на философията, повярваха, че леко ще достигнат небесните висоти; пощръклели професори, в фаталното си опиянение от филология и метафизика си рекоха: “- Човекът желае!” – и се въоръжиха като същи кръстоносци срещу Кръста. Известни ветрогонни волнодумци, с едно въображение, от което би се засрамила даже известната Radcliffe, подсказаха, че евангелската Истнина е една легенда, от която в най-добрия случай би могло да се почерпят известни данни за живота на Исуса, който според едни от тях, е бил пророк, според други – некроман, – магестник, а според трети – бунтовник, размирник на народи. Извън хипнотическото изцеление на някой и други побеснели, те не признават други Христови чудеса; Той не е умрял на Кръста, казваха те,, а събудил се в студенината на гробницата, тайнствено се е измъкнал и наново се явява за да накара всички да повярват в неговото Възкресение. Други доказваха, както две и две прави четири, че Исус е митологическа личност, създадена във времето на Августа и Тиберия и, че Евангелията в края на краищата се свеждат до едно несръчно сглобяване на пророчески текстове. Трети пък представяха Христа, като скептик-авантюрист, учил се при гърците, будистите, есеите, умело стъкмил откраднатите принципи, за да накара да Го повярват, че той е истинския  Израелски Месия. Други направиха от Него налудничав човеколюбец предтеча на Жан-Жак Русо и на божествената Демокрация: “превъзходен човек на своето време” – повтапяха те – но днес биха спокойно Го изпратили в някое психиатрично отделение. Четвърти пък, за да турят веднъж – завинаги край на цялата тази история, поддеха идеята за “митологическата личност” и с разни сравнения, предложения, отсякоха, че Исус никога не се е раждал, в никое място на света.

Но кой би трябвало тогава да заеме мястото на Великия Мъченик и Изгнаник? Всеки ден ямата ставаше по-дълбока и при все туй не сполучваха да го заровят цял.

Но ето, че се задава цяла една чета  от напътвачи, зидари на духа, строители на религии за храна на безверниците. През всичкото време на 18 век, те ги фабрикуваха по две-три, по половин дузина наведнъж; Религията на Истината, на Духа, на Пролетарията, на Човечеството, на Отечеството, на Империята, на Разума, на Красотата, на Природата, на Солидарността, на Сревността, на Енергията, на Мира, на Скръбта, на Милосърдието, на  “Аза”, на Бъдещето и т.н. Някой от тях не бяха друго, освен преравено християнство, обаче, без Бог. Повечето пък бяха политически теории и философии, търсейки да вземат мистически характер. Вярващите в тези нови религии бяха съвсем малко и обаяните от тях много слабо. Студенината на отвлечената софистика, макар че понякога да съдържат дъждения от обществен или литературен интерес, те не са съждения от обществен или литературен интерес, те не са сполучвали да изпълнят сърцата, от които искаха да прогонят Христа.

Тогава се опитаха да съберат всевъзможни откъслеци от разни други религии, които съдържат именно онова, което въобще човек търси в религията. Спиртистите, Теософите, Франкмасоните, Окултистите и пр. Помислиха че са открили непогрешимия сурогат на Християнството. Но тези сосове-подправки от мухлясъли суеверия, от прогнила кабалистика, от маймунджийска символистика и възкиснал хуманитаризъм; тези нескопосани кърпежи от експортен будизъм и изневерено Християнство, могат да задоволят няколко хиляди безгрижни жени, които скучаят от безделие и душевна празнота, неколцина диванета и двукраки магарета, ветрогонци и шарлатани, но по-нататък не могат да отидат и спират там.

В туй време, между един германски олтар и една швейцарска катедра, се готвеше да изкочи последният Антихпист. “Исус оскърби жестоко човеците!” – каза той, слизайки от Алпите на слънце – “Грехът е красив! Красиво е насилието!” Хубаво е всичко, което казва “да” на живота! И Заратустра, след като хвърли в Средиземно море гръцките текстове от Лайпциг и трудовете на Макиавели, започна да подскача с онази грация, която може да притежава един немец, роден от един лутерански пастир и слязъл току-що от една швейцарска катедра, пред пиедестала на Дионисиевата статуя. Макар и неговите песни да бяха приятни за ухото, той не можа да обясни що е, какво представлява  този прекрасен живот, за който би трябвало  да пожертва  човек една голяма част от своите земни удоволствия, побеждавайки в себе си животното? Той не можа също да обясни в какво собствено и по какъв начин верният Христос на Евангелията се противопоставя на живота, Той, който иска да го направи по-възвишен и щастлив. И бедният парализиран Антихрист, когато вече пред прага на лудостта, подписа последното си писмо: Разпнатият.

имам проблем с виртуалното…

изобщо с електронното…

постепенно виждам как капана щрака, как става все по невъзможно без телефон, акаунти, карти и други свинщини, които ги продават като прогрес и услуги, а всъщност е изнасилване и контрол…

/свинщина доброзорна…/

в това няма никаква свобода и удобство, а само пранги и стени, но няма как да се обясни на някой който не вижда стената на килията, щото се е зазяпал в екрана на телефона си, или прангите, щото се е изръсил да си ги купи като украшение…

да пиша това тук е простотия и би било отчаяние, ако бих имал някога надежда, а да го разказвам в реалността е тъпо, щото никой не споделя реалността ми…

…

изкарах лятото на село, мислех да споделя разни хрумки, дето се насъбраха, после осъзнах, че да пишеш виртуално е единствено занимание да обучаваш ботове, аз бих ги изтрил, а не  усъвършенствал…

миналото лято бях нацепил 20 кубика,щото като няма дърва поръчваш на един, който не носи, после на друг, на трети, поне при един да стане, и се случи, че дойдоха накрая 20 кубика… чист късмет, след операцията не мога да съм много физически вложен, но 10 кубика стигат за зимата, и се оказа че съм приготвил мама и за следващата зима; мама милата след баба не иска да остава зимата на село, аз си викам аз ще остана… чета си чудесно, децата ми звънят рядко и по-задължение, щото като звъннат ги питам докъде са /колко са прочели/, те разбира се нищо не са чели, не им е приятно и предпочитат много, много да не звънят, не че не си липсваме и не се обичаме, но някак е прилично да си се спестяваме… изобщо ролята на близкия е онази не особено приятна роля на опора при криза и не дай си Боже катастрофа, инак е просто … грижа

та реших да остана на село, и се прибрах в софия за 2 дни да си взема зимни дрехи и книги… като им го казах “решението” настана … Криза; оказа се че съм Ценен и Нужен; а аз съм безполезен в най-прекия смисъл на думата… прост факт, но някак отношенията е хубаво да са на стендбай… хем да е /налично/, хем да не пречи /лично пространство/, хем да се чувстваме мили, добри и готини…

… демек не срещнах разбиране за решението ми…

Истината не беше удобна за приемане

то си беше за мен, а се оказа че засяга други с … липсата ми

смешно…

на село е по-живо, щото е по-осъзнато, по-една проста причина … не е удобно

града е направен да се забравиш…

по нощите като стана да пикая /по телевията ми обясняват че някаква прОста/та/ ме информира, определено не е умна и е доста досадна/ трябва да стана да слезна долу да отида на поляната, тоалетната е по-далеч и да се изпикая гледайки звездите… това винаги навява мисли за мащаб, място във Вселената, какво правя тук и защо съм… изобщо дори изпикан и сънен продължавам да зяпам свода Небесен изумен и туй всеки път… дори и зиме, когато се подписвам на снега удивлението не е по-малко, и това само за времето на едно просто изпикаване… в апартамента то е безотносително от сезона и си остава едно просто изпикаване без нищо друго, можеш да съзерцаваш отдушника /пуснат или спрян/ но никога няма да се сетиш за вселена, място и мащаб… когато стане студено, топлото става грижа, която не се решава с помощта на винтила на радиатора; това разбира се не е удобно /дори селяните масово завиждат за парното и искат “мекото” на града/ НО то  те кара да се чувстваш някак ЖИВ, и те принуждава да полагаш усилия и грижа, което придава смисъл на направеното /в града “спестеното” отива в съзерцание на монитор и “умора” от безсмислената работа… в града “приемат умората за работа”, туй по хегел, но да си само уморен не е достатъчно да се стоплиш, трябва да си и определена работа/

…

та взех си абичката и книжките  и се прибрах за ОЩЕ МАЛКО на село; качих се автобуса с мисълта дали онази проста пак няма да ме информира за себе си някъде посредата на пътуването, отворих си книжката и се зачетох даже преди да тръгнем… тъкмо тръгваме и някъде отзад нещо се обади по телефона на друго нещо, и започна конверсейшън… някакво споделяне без начало и край, без център и план, без нужда и надежда, просто поток… безкрай; “знаеш ли колко багаж имам?”, “кажи де колко?”, “два куфара и четири чанти”, “знаеш ли колко пари имам?”, “не бе колко?”, “150 евро, евра /тя започна да се чуди как е правилно, признавам че и аз не знам/ и 86 лева”, “зет ми и дъщеря ми ще ме посрещнат”, “видя ли ми снимките дето качих във фейсбук?”, “отдолу съм писала, чете ли?”, “това са глупости, но харесха ли ти?” и тъй, и още, и някак тунелите се появиха… аз съм си купил касирер “мита за държавата”, но просто няма потъване в него, отзад мита за свободата на общуването и технологиите които свързват просто потопи и изяде всеки друг конкурентен мит…

бях като онова невинно създание в самолета /очевидно болно/седнал зад шофьора, на което в момент на всеобщ екстаз му извадиха системата… страх ме беше да погледна назад за да не срещна блесналите погледи на колегите-пасажери

това преживяване разбира се нямаше нужда от споделяне от моя страна, но в него госпожата роди звезден лаф; по-едно време някъде между тунелите тя сподели, че е взела хапче за сън, което породи надежда, че може би този словесен поток ще пресъхне, но или хапчето беше със забавено действие, или по-вероятно беше някаква нова съвместна разработка за хапче на цру-кгб-мосад-ми6 за разпит на  терористи под формата на ментален пургатив…

та тя обясняваше на слушателя мъж, своите взаимоотношения с някакъв друг мъж като изръси “Не искам затвор! Искам щастие!”

това определено е най-прекрасната, точна и ясна формула на Желанието – уви обикновено гонейки второто получаваш първото…  рядко някой успява да не се опетлае в конците на съдбата и да не получи туй което не иска гонейки онова за което мечтае…

по една време някак изненадващо настъпи… Тишина

беше странно

необичайно

нещо липсваше, бях приел че с билета и услугата преместване от от т.А до т.В получавам и непрекъснато упражнение във вербален тероризъм, вече бях развил стокхолмски синдром…

зачетох се…

преди да сляза стигнах до туй

Модерните политически митове сега въздействат по твърде различен начин. Те започват с налагането или забраната на определени действия. Те се стремят да променят хората, за да могат да направляват и контролират постъпките им. Политическите митове действат като змия, която се опитва да парализира своите жертви, преди да ги нападне. Хората стават техни жертви без никаква сериозна съпротива. Те биват победени и подчинени, преди да разберат какво в действителност е станало.

Касирер Мита за държавата С`2023 с.360/361

слушането на тази дулсинея, породи в мен едно отвратително чувство, все едно съм воайор, нечиста, откачена работа, а няма как да избягаш, да се скриеш, да не чуваш; целият свят днес, не Света, а медиите в които живеем, паразитират върху това отвратително упражнение, карат те да присъстваш в разговори на други като наблюдател…

и да избягаш от един отиваш на друг…

писането тук не е качествено различно от това на излиянията на горната нещастница…

нямам никакви илюзии

прилично е да се спестяват, но и вие имате свободата да не влизате в този … автобус

…

преди три седмици мацах дуварите с бяла кал…

дуварите са от кирпич, те са много /наистина много/ и бяха в чудесно състояние; как, не беше ясно, но е факт; дядо си отиде преди 14-15 години и те продължиха известно време да си стоят, но постепенно явно нещо почна да им липсва и почнаха да се голят и да не са това което бяха, не изглеждаха добре; мама заключи че трябва бяла пръст, и в мислене от де да вземем бяла пръст минаха няколко години; в центъра правят някакъв магазин и с багер се разровили и излезнала бяла пръст, миналата година с количката с мама отидох да донеса няколко чувала / от разказа трябва да разберете, че съм нещо като селски идиот, близо 60 годишен, но без мама, аз на село съм абсолютно безпомощен, щото съм некомуникативен и отнесен, без начална скорост и посока, просто блуждая в блянове и тъпи мисли, но ако има хамалогия, в която интелект не е нужен, се справям прилично/; та докарах няколко колички с чували бяла пръст; след цяло лято назландисване и пазене /мама пази идиота да не се гътне от труд/ мама отиде при сестра ми  и ми се отвори фронт да мажа дуварите… то не е за разправяне, щото е трагедия, първо пораженията по дуварите са по-големи и открих че не чували, ами каруци с пръст липсват, но това не е интересно; аз се омацах да ушите, що туй става с ръце, но трябва и чалъм, от който аз поради нефелност съм лишен, и всяка стрина от Сахел би сърцераздерателно ревала/ или евентуално безсърдечно гътнала от смях  само ако ме види удавен в моята неравна отчаяна борба с калта…

та мажа и бриша, лепя и мацам, както ми подскаже интуицията /технологията ми е чужда/, докато свърши бъркалото, прибирам се кален, цъфнал и угрижен, сядам на люлеещия се стол и пускам … телевизора… събота или неделя, дават интервю с някакъв успешен българин в …америка, ентусиазиран и чаровен, ентусиазиращ и вдъхновяващ; той произвежда лекарства на някакви сателити в космоса; от делиормана стигнал там, дето коват бъдещето, наса го изнамерила и го финансирала със 100 милиона; аз кален и разбрал че дувара след няколко години ще даде фира зяпам нашенец няма 30, който обяснява как рокфелер прецакал карнеги, и той ще е по-напред от мъск, щото не пътя, а кой го ползва е решаващо затова кой ще е по-напред в … “състезанието” по-по-най успешен; в студиото роден журналистически ентусиазъм и завалян презокенски български, толкова е заразително, аз му се кефя, радва ме и си викам “Боже какво глупаво  американско хайванче…де да намеря една каруца бяла пръст за едно голямо кално бъркало…

…

има едни хора, които са родени за щастие и спокойствие; не се изисква много просто задника и тиквата ти да са на едно място…

това е една теория на относителността, която е някъде преди, или много след така известните обща и специална теория на относителноста /ТО/; за да я отличим от тях бих я кръстил трамвайна ТО; когато пътувам с трамвая около мен в него има някакви надписи, които си стоят там и винаги мога да ги прочета, те се движат с мен, когато погледна през прозореца покрай мен текат поредица от различни реклами, бордове, други надписи, които ако не съм бърз даже не мога да ги прочета; оказва се, като се замисля, че задника ми стои неподвижно сред едни надписи,  докато се движи от т.А до т.В, а междувременно погледът ми следва една течаща река от надписи отвън, които минават и заминават, и не мога никога същия два пъти да мина през тях…

хората които дали щото са от определени зодии, дали с определена нагласа на ума, или просто по вътрешна конституция са примирили глава и гъз живеят в мир със себе си, и изобщо разликата между местоположението на надписите и задника им не ги обърква… щото не им пука или не им се чете

други като мен, са кото вълка от ну погоди в тролея

главата е на едно място, задника на друго, и никога не могат да се отпуснат в мир…

/ако продължим аналогията, с филмчето сцената с телевизора е също дащна на аналогии – телевизионна ТО, хора които живеят с глава в телевизора, и гъз на дивана, забравят къде са… и мислят че живеят в свят, който им е разказан от екрана, те нямат свой свят, и дори не разбират относителността на теорията/

колкото и да се опитвам, а вече може би и да не се опитвам, не мога да туря главата и задника на едно място и да намеря мир, да съм там където съм, и само там, щото това е условие за щастие, а не бягство от … там където ти е задника…

един път съм бил в европа, лятото 1989, бях в берлин, обикалях по една улица по която върви Стената, отсреща /от друтага страна/ на една висока сграда се въртеше  емблемата на мерцедес, задника ми беше от едната страна, главата от другата /във Въображението си/; след това много пъти съм могъл да отида и да видя „от другата страна“, но знам, че не може да е толкова красиво, колкото можех да си го представя, защо да се разочаровам…

а вече знам че вече не е това, което е било, че е съвсем друго, но това са разкази от глави които са преместили задниците си там

мога да пращам главата си навсякъде, но цената е задника ми да не мърда…

…

книгата е като пътуване с трамвай спрян на депо, слагаш някъде задника си, и по страниците пътуваш за друго място, докато си стоиш в т.А, и докато не се завърнеш отнова там…

това ще е книжна ТО;

удивително е, колко много пътувания забравяме…

чел съм нещо, знам определено че съм го чел, но то е оставило в мен толкова неопределен спомен, все едно от пътуване с метро на определена дата по определен повод, ходил съм преди време до летището, посрещал съм, но какво съм правил докато съм пътувал в метрото нямам спомен…

има една книга която като четох ми хареса, даже много; препоръчвал съм я, даже преди години като раздавах просвещенски книги съм я дал на някой, и се наложи да си я купя втори път, щото оня, който и да е той, не ми я е върнал… става дума за хипериона и ендимиона на дан симънс; харесва ми, а почти нищо не помня, помня християнския начален разказ, който без съмнение беше антихристиянски, но това не ме беше впечатлило особено, помня за техноцентъра и порталите за телепорнтация, чрез които контролира всичко… и туй

помня че ми хареса и това е май цялото което помня..

отдавна исках да я препрочета, щото в мъглата която помнех контрола на техноцентъра  много ме работеше, но нищо в конкретика; та преди месец я препрочетох..

беше шок и ужас – аз съм я чел преди 25 години, все пак съм бил на   30 години, че и повече, не можах да разбера какво ми е харесало…

това е някакъв изродски “юдео-масонски” антихристиянски пасквил, без фантазия и с плакатни политически внушения, светове като потьомкински села, мащаб като модел на Вселена от средношколски кръжок по астрономия направена от папие-маше, боядисано с водни боички…

аз нямам проблем с книгата, проблемът ми е с мен си, как е било възможно на 30 години да съм бил толкоз тъп… то е ясно че и сега съм тъп от позицията на един средно развит интелект, но аз съм бил трагичен…

толкова плакатно, толкова ачик,  и аз нищо не съм схванал, колко съм бил сляп, пък даже съм я разпространявал…

тя си е в канона на фантастиката / поне бард я издава като такава в големите томове и обективно си е в него/, но ебаси канона, ако е съставена от такива изродщини…

нямам проблем че в бъдещето с телепортация, ще има палестинци които трепят моли шиити, или евреи в кибуци на планета хеброн, нито че главният герой като се научи да чува гласовете на мъртвите , ще чува гласовете на дедите си от полското еврейско гето; сигурно и аз ако се хвана да пиша фантастика за това какво ще е след 1000 години в междузвездни полети ще включа типажи като филип тотю и панайот хитов;  това разбира се, ще накара здравата българска критика да ме завре на кучето в гъза, където ми е и мястото, заради извратеното ми мустакато вмирасано на лук патриотарство, но Разказа в който живеем, дан симънс няма проблем, той си е направо на място и е тренд, повече от естествено; сигурно е и естествено  издевателството и гаврата с католицизма; за мен не е разбираемо защо,  кому е нужно, но очевидно представата за Зло на автора е толкова персонифицирана, а фантазията толкоз постна, че не е имал много опции за широта и дълбочина на Злото, а то и си е написано, прошнуровано и прономеровано,  катологизирано един вид, готово за “имплементиране”в разказ…

/като си помисля, Мел Гибсън що … изяде, че екранизира един свещен текст, даже и на арамейски за автентичност, за да излезе антисемит за което, което пък разбира се е ужасно; дан симънс какъв е не знам, но определено е заслужил награда, от тези които притежават привилегията да си раздават наградите/

аз като глупак, съм чел наградени книги, и съм резонирал със стадото, не знам къде ми е бил задника, но главата ми определено се напълнила с … лайна

не става дума да си простя, или да разбера що съм бил толкоз тъп и сляп, просто ми е мъчно за мен си, колко съм сляп и тъп, дори не за времето дето съм загубил ме е яд, а с колко глупости съм си пълнил главата през това загубено време…

и си мисля по-добре нищо отколкто глупости

…

предните книги четат новата книга...

всяка книга е зависима в някаква степен от предната…

да прочетеш пет книги е различно взависимост в какъв ред ще ги прочетеш   

 все се опитвам да обясня на децата че няма Утре, всичко е Сега и какво правиш в Момента

да не четеш в момента е да не четеш изобщо

изгубения Миг е загубен Завинаги, няма връщане

младите страдат от прокрастенация, едно непрекъснато отлагане на Живеенето, очакване на Истинското като му дойде времето, и докато чакаш зяпайки да стане Сериозно несериозно си остарял

как да се обясни на някой който не го е преживял

най-смешното е че докато обяснявам това на децата битувам в моя си прокрастинация

непрекъснато отлагам за по-подходящо Време да се погрижа за … Душата

тя стои на стендбай и чака да й дойде реда, да й обърна внимание, има толкова други неща, задачи, непрочетени книги, предварително необходими условия за да мога да и обърна сериозно Специално внимание…

Абсолютен Нещастник…

как го беше казала стрината в автобуса – не искам затвор! искам щастие!

с този акъл, шастието е невъзможно, а Затворът Неизбежен и Безалтернативен

дали ще пуснат Душата вътре или ще си се мъча Сам

и да не я пуснат, тя ще влезе, кой може да я спре да си се прибере, тогава ще си обръщаме внимание, щото няма да има нищо друго

бабчето си отиде в средата на март…

вие нищо сигурно не знаете, щото не са го дали по телевизията…

но както го е казал чичото с китарата “ но мы знаем что а главном не пишут газетах и о главном молчит телеграф”

беше ме напъпило да споделея нещо … за памет, но като лично реших, че не е потребно на никого, а мислите си бяха и без друго в мен, тъй че по леко нямаше да стане; после реших да пусна нещо за 40те дни, но то обрастна в спомени и стана нелепо дълго и смешно…

и тъй си остана … тихо

…

и все щях да си казвам казванка и … по едно време в началото на май нещо реших да се гътна…

винаги съм си мислил, че ще си отида здрав

дядо в болница не беше влизал и все се чудеше какво е туй да те боли

по някаква тъпа аналогия си мислех че и с мен ще е тъй

ходих си кротко на фитнес и библиотека и за три дена дет му викат за малко да си вземем последно сбогом

ако не беше жена ми – сигурно и щеше да се случи, щото аз на лекар не ходя, а нямах симптоми, освен че нямах сила, кротко щях да дам фира; но жена ми ме е научила да я слушам, най-вече чрез физиономии, които изразяват отношение към моите умствени способности, и така ме натовари и закара при нейната си лекарка, която ми се накара както старшинка в казармата не ми се е карал /за немарливост и безотговорно отношение към здравето/, и веднага ме вкараха у заведението, където ме разпраха като риба от – до…

аз си бях там едно тяло докарано от жена ми в една институция на  една индустрия с едни мили телесни инженери, и  след осем дена й върнаха поправеното ми тяло

…

беше като цяло доста познавателно…

за първи път мъж ми бръкна с пръст в задника, навираха ми маркучи в носа и в други места, след туй ходих с четири маркуча стърчащи от тялото ми завършващи с торбички, и прочие екстеншъни, и постепенно проумях, че има гледна точка според която животът е сбор от функции с показатели, които трябва да влязат /ако могат/ в някакви параметри за да те пуснат здрав…

и значи туй е цялото…

преди 100, или даже преди 50 години, май нямаше да имам шанс, просто науката не била стигнала дотам, демек туй че пиша сега е нещо продължаващо без никаква моя заслуга, а на един прогрес, наука, с която нямам нищо общо…

направо като келеш без билет в трамвая…

/сина разправя как в автобус влиза контрола и почва бърз лов на нередовни граждани, по средата стои група небрежни цигани, които контролата благоговейно подминава в търсене на несъзнателни гратисчии, стигат до един екземпляр, който преценяват като гражданин, а той се оказва нередовен, но пък духовит, и казва смело “аз съм с тях”, демек с тумбата цвят в сивия автобус… /

та и аз някак без никаква заслуга и без принос се оказах “върнат” от там задето се бях запътил…

не ми пукаше…

Животът е Дар,  и трябва всеки ден да сме Благодарни че виждаме Деня, но от друга страна като зациклиш в туй дето възприемаш за “живот”, и всяка вечер си лягаш толкова тъп, колкото си се събудил сутринта, можеш спокойно да заключиш – “то пък един живот…”  

та туй което научих, аз си го знаех, но не бях сигурен, е че наистина ми е все едно…

тъпото в това е, че за следващия път пак не можеш да бъдеш напълно сигурен…

както и да е…

…

Шлосер /един немски историк/ пише за Шпитлер /друг немски историк/ в том IV от неговата история на XVIIIв. “Всеки лист от ръководството на Шпитлер открива правилен възглед и бързо схващане на същността на нещата, което често недостига и на най-учените. С удивление виждаш, как великият ум с вроден такт, само прелистващ източници и актове, с естествен поглед, за един миг намира това, което обикновения учен често напразно търси в продължение на няколлко години изучаване.”

туй за шпитлер може и да е така, може и да не е, но е несъмнено, че има хора които /всеки в своя си област/ виждат неща лесно и естествено, които други /считащи се за колеги/колкото и да гледат взирайки се и търсейки главното остават празни и не намерили…

има хора които така виждат неща не само в документите, а и в живота…

Олеша е абсолютен гений… в “нито ден без ред” има един момент който ми отвинти главата – той се отнася до мозъка на маяковски

В деня на смъртта му, когато вече късно вечерта се събрахме на Хендрикова улица, където сега има музей, а тогава беше квартира на Брикови, внезапно откъм стаята му започна да се чува гръмко чукане – много гръмко, безцеремонно гръмко: така могат да секат, струва  ми се само дърво. Отваряха черепа, за да извадят мозъка. Слушахме в изпълнената с ужас тишина. След това от стаята излезе човек с бяла престилка и ботуши – нещо средно между прислужник и медицински помощник,  с една дума, чужд на всички нас човек; и този човек носеше леген, покрит с бяла кърпа, леко надигната по средата като пирамида, сякаш този войник с ботуши и престилка насеше великденски козунак. В легена беше мозъкът на Маяковски.

Юрий Олеша / нито ден без ред / НК`1975 с. 111

ленин както пукнал му извадили мозъка /разправят, че бил с половин мозък, едната половина се била свила да размера на орехче/, за да го изследват; какво ли са открили при това изследване, освен че е на изрод не знам, но изследвали; науката е наука щото си намира предмет, ако се открие предмет, не е трудно да му се създаде и наука; тъй покрай тоя сифилистичен мозък след няколко години открили Института за мозъка /1928/ в москва; едно време ми беше попаднала една книга на този институт и се спуках от смях, беше ми смешно как може да изследват мозъка; то било просто вземаш мозък и изследваш… и определено, благодарение на това създаваш Прогрес…   

и някой след туй жена му го завежда и той продължава да … живее и мисли, евентуално

…

дядо си отиде на 95, като му казваха “дядо да станеш на 100” той викаше “що ме пцуеш бе!” и казваше “човек трябва да се отиде навреме, на хората малко да им е мъчно, щото ако се застоиш, като си отидеш хората си казват: отърва се и  ние се отървахме…”

От там лафа на дъщеря ми, на която като и обяснявах, че не може да сме равни, щото единият от нас е мил задника на другия, тя ми отговаря че като гледа бабите и дядовците ми, ще се застоя, тъй че не е изключено да се изравним…”

Боже опази…

често пъти съм писал, че смисълът е функция на перспективата…

туй иде да рече че нещата са такива каквито изглеждат според разстояние, посока, цели и прочие…

Не става дума за това, че една поляна с всичкото мравка, бръмбар, пеперуда, пълзящо, хвърковато, цвеке, трева, трън и прочие форма на живот имат един смисъл когато си полегнал на нея и е Светът в този момент за теб… и съвсем друга погледната и невидяна от другия край на света поради огромното разстояние; или че  цялата ни патаклама, дабала-джабала, гюрюлтия нямат този “съдбовен” смисъл ако си представим, че ги зяпаме от Алфа Кентавър…

/като студент гледах един филм за нострадамус, некакъв безкраен ужас за европа, войни, мор и още ужас и още по-толкова и пак няма край, как може спокойно да се разказва такова бъдеще, филма се оказа … австралийски, явно беше спонсориран от имигрантските им служби/

То е за друго…

„Дом Торо“ трябваше да завърши с едни неща по Варлам Шаламов, но най-последно беше за Сталкер /по филма, тарковски/, тогава преди 20 години ме е вълнувало още “Търсенето”, сега мисля че филма е малко твърде “прост” и схематичен, но тогава определено е бил още “гениален” за мен и обрасъл с открития за споделяне /смешното е, че “Пикникът” така и не го разбрах, това го разбрах след като говорих с хора които го бяха разбрали…/; страхът да не влезеш в “Стаята” защото не можеш да си сигурен какво Наистина Истински Искаш и може да се сбъдне, още ме работи… но вече при мен определено няма страст към Търсене

персепективата е променена

не търся, а Чакам

/това може да е игра на хормони, на недостатък на “кванти” сила, просто умора, но определя Перспективата/

сега бих завършил с Лиомпа на Олеша

това е най-гениалното нещо което съм чел

/може да дойде и друго следващо гениално, но в този момент е това/

а е писано от 27 годишен

когато Знаеш това живота остава само да бъде изживян, ако си млад при толкова много време с толкова знание да станеш алкохолик е напълно разумна опция…

Какво тук може да помогне Прогреса…

мога да пиша тук много, но е тъпо да четете мои глупости, като не сте чели на други мъдростта

https://literratura.org/prose/1770-yuriy-olesha-liompa.html

…

инак отдясно до мен имам едно табло дето слагам снимки на всичките ми мили които са “оттатък”, всеки ден си “говоря” с тях…

бабчето винаги стои на фотьойла до печката, аз съм зад масата, и както винаги когато мама слага вечерята й махам през масата и тя с малката си ръчичка и хитра усмивка ми връща поздрава…

/аз физически и махам…/